Сетне по време на първата вечерна вахта избухна разправия на бака. Повод за това бяха сплетните и доносничествата, които бяха причинили побоя над Джонсън. Шумът, който се разнасяше наоколо, както и обезобразените физиономии на матросите на следния ден ясно свидетелствуваха, че едната половина от екипажа бе набила порядъчно другата половина.
Втората вечерна вахта, както и самият ден, завършиха с нова схватка — този път между йохансен и мършавия ловец Латимер, който приличаше на янки. Тя бе предизвикана от забележките на Латимер, че щурманът хъркал, викал и говорел насън. И макар че Йохансен яде боя, той не остави матросите да спят през останалото време на нощта — в блажените си сънища той наново и наново преживяваше всички подробности на сбиването.
Що се отнася до мен, аз бях измъчван от кошмари. Този ден измина като страшен сън. Зверските грубости се нижеха една подир друга, безумни страсти и хладнокръвни жестокости бяха подбуждали хората да посягат на живота на ближния си — да раняват, да осакатяват, да унищожават. Нервите ми бяха изопнати. Умът ми се възмущаваше. Целият ми живот бе протекъл в невежество относно животинската страна на човешката природа. Всъщност досега аз познавах само фазите на интелектуалния живот. Жестокости наистина бях срещал, но това бяха жестокостите на интелекта — язвителният сарказъм на Чарли Фъръсет, безмилостните епиграми и остроти на приятелите от клуба, както и ядовитите забележки на неколцина от моите професори през студентските ми години.
Това беше всичко. Но че хората могат да изкарват яда си към ближния, като проливат кръв и се обезобразяват един друг — това беше нещо ново за мене и ме изпълни с ужас. Ненапразно са ме наричали „Сиси“ Ван УейдъН, мислех си аз, докато се въртях неспокойно върху нара, измъчван от кошмари. Учудвах се на моето пълно непознаване на действителния живот и почнах да се смея горчиво над себе си — изглежда, бях вече готов да призная, че отвратителната философия на Вълка Ларсен дава по-правилно обяснение на живота, отколкото моята.
Изплаших се, когато забелязах какво направление вземаха мислите ми. Окръжаващите ме зверства почнаха да оказват своето отрицателно влияние, заплашващо да унищожи в мене всичко, което считах за добро и светло в живота. Моят разум ми подсказваше, че побоят, нанесен на Томъс Мъгридж, бе лошо нещо и все пак аз не можех да потуша чувството на радост в дълбочината на душата си. И дори когато бивах измъчван от този тежък грях — защото подобни чувства бяха грешни, — аз се кисках от безумно злорадство. Вече не бях Хъмфри Ван Уейдън. Бях станал Хъмп, юнгата на кораба „Призрак“. Вълка Ларсен ми бе капитан, Томъс Мъгридж и другите — мои другари и печатът, с който те бяха белязани, започваше да се появява и върху моето чело.
Глава XIII
Три дни вършех своята работа, а също и работата на Томъс Мъгридж и смело мога да се похваля, че изпълнявах добре и неговата длъжност. Зная, че заслужих одобрението на Вълка Ларсен, а и матросите не скриваха доволството си през време на моето кратко властвуване в кухнята.
— Това е първата чиста хапка, която съм хапнал, откак попаднах на кораба — ми каза Харисън още от вратата на кухнята, когато донесе съдовете от бака. — Гостбите на Томъс Мъгридж винаги миришат на гранясала лой и струва ми се, че той нито веднъж не си е сменил ризата, откакто сме напуснали Фриско.
— Така си е — отвърнах аз.
— Обзалагам се, че спи с нея — добави Харисън.
— И няма да загубите — съгласих се аз. — Той носи все една и съща риза и нито веднъж не я е сменил през всичкото това време.
Но Вълка Ларсен бе разрешил на готвача само три дни, през които да се съвземе от побоя. На четвъртия ден, куц и пребит, той бе смъкнат за яката от леглото и заставен да пристъпи към изпълнение на своите задължения. Очите му бяха така отекли, че почти не виждаше. Той въздишаше и хленчеше, ала Вълка Ларсен се показа неумолим.