За разлика от останалите членове на екипажа аз сега не бях скаран с никого, нещо повече — бях в отлични отношения с всички. Ловците, както изглежда, се отнасяха към мене със снизходително презрение, но във всеки случай никой от тях не ме мразеше. Смок и Хендерсън, чиито рани все още заздравяваха, пъшкаха и се клатушкаха денонощно на своите легла под един навес на палубата и ме уверяваха, че аз съм бил по-добър от която и да било болнична сестра и че те нямало да ме забравят в края на пътуването, когато си получат заплатите. (Като че ли аз имах нужда от техните пари! Та аз бих могъл да ги купя с парцалите им заедно, бих могъл да купя и кораба с всичките му съоръжения, дори двадесет такива кораба!) Но на мене се падна задачата да се грижа за тях, да превързвам раните им и аз вършех това според силите си.
Вълка Ларсен имаше нов пристъп на главоболие, което продължи цели два дни. Сигурно страдаше ужасно, защото ме извика и се подчини на моите разпоредби като някое болно дете. Ала нищо, което предприемах, не му донасяше облекчение. По мой съвет той престана да пуши и да пие. Струваше ми се просто невероятно, че такова великолепно животно като него може да страда от главоболие.
— Това е божа работа, уверявам ви! — казваше Луис по този въпрос. — Наказание за неговите тъмни дела. И това още не е всичко, иначе …
— Иначе какво? — прекъснах го аз.
— … Господ дреме и не си гледа работата, макар че не бива да казвам това …
Сбърках, когато заявих, че бях в добри отношения с всички. Томъс Мъгридж не само че продължаваше да ме ненавижда, но намери и нов повод да ме мрази. Не ми беше тъй лесно да узная в що се състои работата, ала накрая се досетих: той не можеше да ми прости, че съм се родил под по-щастлива звезда от него, че съм се „родил джентълмен“, както се изрази той.
— Е, какво става, не виждам никакви покойници! — подразних аз Луис, когато Смок и Хендерсън в другарски разговор правеха първата си разходка по палубата.
Луис ме погледна с хитрите си сиви очи и зловещо поклати глава.
— Бурята ще дойде, казвам ти, и когато се развилнее, всички ще се хванат за въжетата и платната. Предчувствувам, отдавна предчувствувам, че ще има буря. Чувствувам я така силно, както чувствувам всички въжета на кораба в тъмната нощ. Тя е близко, близичко!
— И кой ще загине пръв? — попитах аз.
— Във всеки случай не дебелият стар Луис, това мога да ти обещая! — засмя се той. — Аз имам вътрешно чувство, че идущата година по това време ще видя очите на старата си майка, която вече се умори да гледа към морето в очакване да се завърнат петте й сина, които тя изпрати в него.
— Какво ти разправяше той? — попита ме Томъс Мъгридж една минута по-късно.
— Че някой ден ще се върне у дома и ще види майка си — отговорих предпазливо.
— Аз никога не съм имал майка! — заоплаква се той, като ме гледаше със своите безцветни и безнадеждни очи.
Глава XIV
Мина ми през ума, че никога не бях ценил както подобава женското общество, макар че, без да съм много влюбчив, целия си живот бях прекарал сред жени. Аз живеех заедно с майка си и със сестрите си и непрекъснато се опитвах да се освободя от тяхното опекунство. Те ме докарваха до отчаяние с грижите си за моето здраве и с периодическите си Нахлувания в стаята ми, където неизменно преобръщаха моя систематизиран безпорядък, с който се гордеех, в още по-голямо безредие и бъркотия, макар че нещата придобиваха по-благоприличен вид. Никога нищо не можех да си намеря, след като те си излизаха. А сега, уви! Колко добре би ми подействувало тяхното присъствие, как бих се радвал да чуя шумоленето на фустите им, което тъй много ми досаждаше! Уверен бях, че ако някога се върна в къщи, никога вече не бих им се сърдил за нищо. Нека ме глезят и тъпчат с лекарства от сутрин до вечер, щом искат, нека оправят стаята ми през всяка минута на деня, нека бършат и метат — аз ще гледам спокойно на всичко това и ще благодаря на съдбата, че имам майка и сестри.
Всичко това ме накара да се позамисля и да се запитам: „Къде са майките на тия двадесет и няколко души от «Призрак»?“ Струваше ми се, че бе противоестествено и нездравословно тия мъже да бъдат съвсем откъснати от жени и да скитат сами по белия свят. Неизбежно следствие на това положение бяха грубостта и озверяването. Всичките тия мъже би трябвало да имат жени, сестри и дъщери. Тогава те биха знаели що е мекота, нежност и съчувствие. Но ето че никой от тях не бе женен. Дълги години никой от тях не бе изпитвал върху себе си спасителното влияние на добра жена, което тия създания непрекъснато излъчват от себе си. В живота на тия мъже нямаше равновесие. Тяхното мъжество, което по същество бе мъжество на звяра, се бе развило прекомерно, а другите, духовните им страни бяха притъпени, почти атрофирани.