Върху ръката на готвача бяха преметнати няколко раздърпани, мръсни дрипи, от които се разнасяше миризма на кисело.
— Бяха още мокри, когато ги прибрах — счете той за нужно да ми обясни. — Но трябва някак си да си послужите с тях, поне докато изсуша вашите дрехи на огъня.
Като се опирах о дървените стени, залитайки от силното клатене на кораба, с помощта на готвача аз успях някак да нахлузя върху себе си една груба вълнена долна риза. И тутакси от допира на грубата материя по тялото ми сякаш запълзяха мравки. Забелязал моето неволно настръхване, готвачът се ухили:
— Е, надявам се, че не ще стане нужда да свиквате с такива парцали. Вие имате дяволски нежна кожа, също като на някоя госпожичка. Щом ви видях, веднага познах, че сте благородник!
Този човек не ми се понрави още от първия миг и сега, докато ми помагаше да се облека, моята неприязън към него порасна още повече. Дори в докосването му имаше нещо противно и гадно. Аз се отдръпвах от ръцете му, цялото ми тяло потръпваше от възмущение. Тия неприятни усещания, както и миризмите, излизащи от разните гърнета, които клокочеха на кухненския огън, ме накараха по-скоро да изляза на чист въздух. Освен това трябваше да намеря капитана и да поговоря с него за възможностите да бъда свален на брега.
С непрестанни обяснения и извинения аз бях пременен в евтина памучна риза с оръфана яка и избеляла предна част, зацапана с нещо, което напомняше стари петна от кръв. Чифт матроски ботуши обвиха краката ми, а вместо панталон ми надянаха някога светлосин, но сега изгубил цвета си работен комбинезон, на който единият крачол беше тъкмо десет инча8 по-къс от другия. Като гледаше късия крачол, човек можеше да помисли, че дяволът бе стиснал лондончанина за крака, но като не успял да вземе душата му, задоволил се с парче плат.
— Бих искал да зная кому да благодаря за тази любезност — попитах аз, изправен вече в пълна премяна. На главата ми стоеше малка фуражка, а вместо палто на моите рамене се мъдреше мръсна памучна куртка на райета, достигаща до кръста, и с ръкави, едва закриващи лактите ми. Готвачът се изправи и отдръпна някак самодоволно; по лицето му затрептя умолителна усмивка. Знаех от опит как се държи прислугата на презокеанските параходи, когато наближава последното пристанище, и можех да се закълна, че той очакваше бакшиш. Ала по-нататъшното ми познанство с тоя субект ме увери, че позата му е била несъзнателна. Тя се дължеше без съмнение на наследствено раболепие.
— Мъгридж, сър — отвърна ласкателно той и изнежените му черти се разплуха в мазна усмивка. — Томъс Мъгридж, сър, е на вашите услуги!
— Добре, Томъс — рекох аз — Не ще ви забравя, когато дрехите ми изсъхнат.
Лицето му засия, очите му заблестяха, сякаш гласовете на неговите прадеди прозвучаха дълбоко в душата му и му напомниха смътно за бакшишите, които бяха получавали някога, приживе.
— Благодаря ви, сър! — каза той с искрена признателност и смирение.
Аз отворих вратата, а готвачът моментално отскочи встрани, и излязох на палубата. Чувствувах се още слаб от продължителното стоене във водата. Посрещнат от порива на вятъра, аз залитнах по люлеещата се палуба и направих няколко несигурни крачки към ъгъла на кормилната кабина, о който се опрях. Силно наклонен на една страна, корабът подскачаше и се гмуркаше в тихоокеанските вълни. Ако той наистина пътуваше на югозапад, както бе казал Джонсън, тогава вятърът — според мене — духаше почти откъм юг. Мъглата се бе разнесла и по повърхността на водата искреше слънцето. Обърнах се на изток, дето трябваше да се намира Калифорния, но видях само нисколежащи пластове мъгла; несъмнено това бе същата мъгла, която бе причинила гибелта на „Мартинец“ и ме бе докарала до това положение. На север, не много далеч от нас, от морето се показаха няколко голи скали, на една от които успях да различа фар. На югозапад, почти по посока на нашия път, се мяркаха пирамидалните очертания на няколко корабни платна.
След като разгледах хоризонта, аз насочих погледа си към окръжаващата ме обстановка. Първата ми мисъл бе, че човек, който е преживял корабокрушение и се е борил със смъртта, заслужава по-голямо внимание от това, което бе оказано на мене. Очевидно никой не се интересуваше от мене освен матроса при руля, който ме поглеждаше с любопитство през покрива на кабината.
Изглежда, че всички бяха заети с нещо, което ставаше в средната част на палубата. Там, върху покрива на люка, лежеше възнак един едър мъж. Ризата на гърдите му беше раздрана и изпод нея не се виждаше нищо друго освен гъсти черни косми, които напомняха рунтавата козина на куче. Лицето и вратът му бяха обрасли с черна, но вече прошарена брада — тя би била остра и щръкнала, ако не беше просмукана с вода, която се оттичаше от нея на струйки. Очите му бяха затворени, той навярно бе изпаднал в безсъзнание, устата му обаче беше широко разтворена и гърдите му шумно и тежко се повдигаха, като че ли се задушаваше и се бореше за въздух. От време на време един матрос спокойно и методично, като че ли вършеше най-обикновена работа, спущаше в морето брезентова кофа, завързана на въже, изтегляше я и я изливаше върху проснатата фигура.