Близо до люка, като дъвчеше свирепо края на пурата си, се разхождаше напред-назад мъжът, чийто случаен поглед ме бе спасил от удавяне. Той беше висок навярно пет фута9 и десет или десет и половина инча, но не това ми направи първоначално впечатление, а неговата сила.
И макар че имаше тяло на атлет, с широки рамене и изпъкнали гърди, аз не бих нарекъл неговата сила чисто физическа. Тя бе по-скоро жилавата, възловата сила, присъща на слабите, но издръжливи хора, която благодарение на здравото му телосложение придаваше на този човек вид на голяма горила. Съвсем не искам обаче да кажа, че той приличаше на горила. Искам само да опиша тая сила като нещо отделно, което не зависи от физическия строеж. Подобен род Сила ние обикновено сме свикнали да свързваме с първобитния живот, с дивите зверове, с ония създания, в които виждаме нашите предполагаеми прадеди, които са живели по дърветата. Тая сила е дива, свирепа, съдържаща в себе си самото жизнено начало, същността на живота, като потенция на движението и първичната материя, от която са произлезли различните форми на живот. С една дума, силата, която кара змията да се гърчи и след като й отрежат главата, когато самата змия престане да съществува, или силата, която все още трепти в безформения къс месо от костенурката, което се огъва и трепти при докосване с пръст.
Тъкмо такова впечатление на сила ми направи този човек, който крачеше напред-назад по палубата. Той стоеше здраво на краката си, стъпваше твърдо и уверено, всяко движение на неговите мускули — от помръдването на раменете до свиването на устните около пурата — издаваше решителност и сякаш бе родено от неудържима, изумителна сила. Но тая сила, проявена във всяко негово движение, като че бе само отзвук на друга, още по-огромна сила, която се притайваше и дремеше в него, помръдвайки само от време на време, която би могла да се пробуди всеки миг, страшна и неукротима като свирепостта на лъва или яростта на урагана.
Готвачът подаде глава от вратата на кухнята и насърчително се усмихна, като същевременно посочи с пръст човека, който се разхождаше около люка. Разбрах, че това е капитанът или както го наричаше готвачът — „старият“, човекът, когото трябваше да обезпокоя с молбата да ме свали някъде на брега. Аз току-що се бях отправил към него, за да свърша по-скоро с предстоящото обяснение, което според мене щеше да бъде твърде бурно, когато нещастният мъж, който лежеше възнак на палубата, бе обхванат от нов пристъп на задушаване. Той почна да се извива и гърчи конвулсивно. Долната му челюст, покрита с мокра черна брада, щръкна право нагоре, мускулите на гърба му се изопнаха, а гърдите му се издуха в несъзнателно, инстинктивно усилие да поемат повече въздух. Аз не можех да видя лицето му, скрито под гъстите бакенбарди, но знаех, че кожата му бе започнала да става моравочервена.
Капитанът, или Вълка Ларсен, както го наричаха матросите, престана да се разхожда и се взря в умиращия мъж. Тая последна схватка със смъртта беше тъй жестока, че матросът спря да го полива с вода, като не сваляше любопитния си поглед от него. В това време водата от леко наклонената брезентова кофа се изцеждаше бавно върху палубата. Умиращият барабанеше с токове по покрива на люка, сетне протегна крака и застина в последно и чудовищно напрежение, докато главата му се мяташе от една страна на друга. Но ето че мускулите му се отпуснаха, главата престана да се мята и от устата му се изтръгна въздишка на дълбоко облекчение. Челюстта му увисна, горната му устна се повдигна, оголвайки два реда пожълтели от тютюна зъби. Чертите на лицето му сякаш замряха в сатанинска усмивка над този свят, който бе надхитрил и напуснал.
И тогава именно се случи нещо неочаквано. Изведнъж капитанът подобно на мълния се спусна върху мъртвеца. От устата му рукна непрекъснат порой от ругатни. Това не бяха ругателства или неприличия. Всяка дума бе богохулство и тия думи не бяха малко. Те избухваха и трещяха като електрически заряди. Никога през живота си не бях чувал, нито пък можех да си представя подобно нещо. Аз обичах литературните изрази и имах слабост към силните образи и фрази, затова смея да кажа, че можех по-добре от всички присъствуващи да оценя необичайната живост и сила и нечуваното кощунство на метафорите му. Доколкото можах да разбера, причината за всичко това беше, че този мъж, бивш щурман, се запил преди да потеглят от Сан Франциско и след това проявил неблагоразумието да умре в самото начало на пътешествието, оставяйки по този начин Вълка Ларсен без помощник, без дясна ръка.