Смятам за излишно да уверявам, поне моите приятели, че бях страшно възмутен. Ругатните и сквернословията винаги са ми били противни. Сърцето ми се сви, главата ми се завъртя. За мене смъртта винаги е била свързана с някаква тържественост и достойнство. Тя се появяваше тихо и свещенодействузаше около своите жертви. Дотогава не познавах тия низки и ужасни прояви на смъртта. И макар че оценявах, както вече казах, силата на страшните проклятия, които се изскубваха от устата на Вълка Ларсен, аз бях неизразимо възмутен. Този огнен поток от думи можеше да изпепели дори и лицето на самия покойник. И нямаше да остана изненадан, ако мократа черна брада се бе извила, настръхнала и изчезнала в дим и пламък. Но мъртвецът си лежеше най-спокойно,и продължаваше да се зъби в злорада усмивка, пълна с цинична подигравка и презрение. Той бе господар на положението.
Глава III
Вълка Ларсен престана да ругае така внезапно, както бе и започнал. Той запали отново изгасналата си пура и се озърна наоколо. Погледът му падна върху готвача.
— Е, Куки? — започна той любезно, ала в гласа му се чувствуваше студенината и твърдостта на стоманата.
— Слушам, сър! — отвърна тутакси готвачът с примирително раболепие, сякаш се извиняваше за нещо.
— Не мислиш ли, че ще ти се изкриви вратът от зяпане? Знаеш ли, това не е здравословно? Щурманът умря и аз не бих искал да остана сега и без тебе. Ти, Куки, трябва много, много да внимаваш за здравето си! Разбра ли?
Последните му думи, в които нямаше и помен от любезността на предишните, прозвучаха рязко, като удар от камшик. Готвачът се сви уплашено.
— Да, сър — чу се покорен отговор и главата на провинилия се готвач изчезна в кухнята.
След тоя бегъл укор, който уж се отнасяше само до готвача, другите матроси от екипажа престанаха да се интересуват от мъртвеца и се заловиха за работата си. Неколцина мъже обаче, които не изглеждаха да са матроси, останаха на площадката между кухнята и люка и продължаваха да разговарят полугласно помежду си. По-късно узнах, че това бяха ловци, които убиваха тюлените и които се считаха за хора с много по-високо положение всред обикновените матроси.
— йохансен! — извика Вълка Ларсен. Един матрос покорно излезе напред. — Вземи иглата и заший този просяк! Потърси в склада някое старо платнище. Само че по-живо!
— Ами какво да вържа на краката му, сър? — попита матросът след обичайното: „Тъй вярно, сър!“
— После ще видим! — отвърна Вълка Ларсен и като повиши глас, извика: — Куки!
Томъс Мъгридж изхвръкна от кухнята като пружинена играчка от някоя кутийка.
— Иди долу и напълни един чувал с въглища! — Сетне, като се обърна към ловците, капитанът попита: — Момчета, има ли някой от вас библия или молитвеник?
Ловците поклатиха глава, а един от тях подхвърли някаква шега, която не успях да чуя и която предизвика Всеобщ смях.
Вълка Ларсен се обърна със същия въпрос и към матросите. Изглежда, че библията и молитвеникът бяха тук голяма рядкост. Един от матросите се нае да потърси писанията между своите свободни от вахта колеги, ала след малко се върна с празни ръце.
Капитанът сви рамене.
— В такъв случай ще го спуснем зад борда без излишен брътвеж, освен ако оня, корабокрушенецът, когото извадихме от водата, не отслужи опелото наизуст. Прилича ми на поп.
При тези думи капитанът се обърна и се взря в мене.
— Вие сте проповедник, нали? — попита той.
Всички ловци — а те бяха шестима — се обърнаха като един и също започнаха да ме разглеждат. Имах болезнено чувство, че приличам на градинско плашило. Моят вид предизвика силен смях, който не отслабваше и не се смекчаваше от присъствието на проснатия пред нас на палубата мъртвец; смях суров, груб и прям като самото море; смях, роден от груби схващания и притъпена чувствителност; смях на хора, които не познават нито учтивост, нито благородство.
Вълка Ларсен не се смееше, макар в сивите му очи да блестяха искрици на удоволствие; и в тоя миг, като се приближих съвсем близо до него, аз получих първото си непосредствено впечатление от този човек, от човека, взет отделно от неговото тяло и от пороя руга гни, които току-що бе избълвал. Лицето му — доста пълно, макар и ъгловато, с едри и остри, но правилни черти — изглеждаше на пръв поглед масивно. Но това първо впечатление от масивността на неговото лице, както и от цялата му фигура, изглежда, като че изчезваше и отстъпваше място на убеждението, че в този човек се крият изключителни умствени и духовни сили, които дремят в дълбочината на съществото му. Челюстта, брадата, челото, доста високо и тежко надвиснало над очите — всички тия черти, сами по себе си необикновено изразителни, сякаш говореха за огромна жизнена енергия, за мъжество на духа и лежаха нейде в дълбините, недостъпни за погледа. Тая мощ не можеше да се измери, нито да се определи, нито пък да се причисли към някаква установена класификация.