— Външно изглеждате добър — определих аз.
— Вие притежавате всички данни, за да бъдете добър — отговори Мод Брюстър.
— Така си и мислех! — извика едва ли не гневно той. — Вашите думи нищо не значат за мене. В изказаната от вас мисъл няма нищо ясно, остро и определено. Вие не можете да я вземете в ръце и да я разгледате. Всъщност това не е никаква мисъл. Това е чувство, впечатление, произлязло от вашите илюзии, и съвсем не плод на ума.
Гласът му отново омекна и в него прозвучаха нотки на искреност.
— Знаете ли, понякога и мене ме обхваща желанието да бъда също така сляп към фактите на живота и да познавам само илюзиите и измислиците. Те, разбира се, са лъжливи, съвсем лъжливи и противоречат на здравия разум. Но въпреки това моят разум ми подсказва, че човек изпитва по-голяма наслада, когато живее с мечти и илюзии, па макар и лъжливи. А нали в края на краищата насладата е нашата единствена награда в живота! Без наслада животът нищо не струва. Няма ли наслада — няма и живот! Да се трудиш, за да живееш, и да не получиш нищо от живота — това е по-лошо, отколкото да бъдеш мъртъв. Който се наслаждава повече, той живее и по-пълно, а вашите мечти и фантазии ви огорчават по-малко и ви облагодетелствуват повече, отколкото моите факти — мене.
Той бавно и замислено поклати глава.
— Често, много често се съмнявам в ценността на човешкия разум. Изглежда, че мечтите са нещо по-съществено и по-удовлетворително. Чувствените наслади са по-пълни и по-трайни от интелектуалните, освен това и за най-малката интелектуална наслада човек плаща с часове на тъга и меланхолия, докато чувствената наслада се съпровожда само от леко притъпяване на сетивата, нещо, което бързо се възстановява. Аз ви завиждам, завиждам ви!
Той млъкна изведнъж и по устните му пробягна една от неговите странни подигравателни усмивки.
— Но забележете, аз ви завиждам с ума, а не със сърцето си. Моят разум ме подтиква към това. Завистта е продукт на интелекта. Аз приличам на трезвен човек, който вижда пияни и от досада иска сам да бъде пиян.
— Или както умният човек гледа глупаците и иска сам да бъде глупав — засмях се аз.
— Точно така! — съгласи се той. — Вие сте славна фалирала двойка глупаци. Във вашите портмонета няма нито един факт.
— И все пак ние харчим тъй щедро, както и вие — забеляза мис Брюстър.
— Дори по-щедро, защото нищо не ви струва.
— И защото заемаме от вечността — добави тя.
— Дали правите това, или само си въобразявате, че го правите — то е все едно. Вие харчите това, което нямате, и в замяна получавате повече ценности, отколкото аз, който харча това, което имам и което съм добил с пот на челото.
— В такъв случай защо не измените вашата монетна система? — насмешливо попита мис Брюстър.
Той бързо я погледна и полуобнадежден продума с тъга:
— Твърде късно е! Аз бих желал да сторя това, но не мога. Кесията ми е пълна със стари монети, от които не мога да се отърва. Не мога вече да се принудя да призная други ценности.
Той млъкна. Погледът му се плъзна разсеяно покрай нея и се изгуби в затихналия океан. Старата първична меланхолия отново го овладя и той сякаш потрепера от нея. Тия разсъждения го хвърлиха в такова мрачно настроение че само след няколко часа, както и трябваше да се очаква в него отново забушува дяволът. Аз си спомних за Чарли Фъръсет и разбрах, че тая тъга не е нищо друго освен наказанието, което постига всеки материалист.
Глава XXV
— Бяхте ли вече на палубата, мистър Ван Уейдън? — обърна се към мен Вълка Ларсен на другия ден, когато седнахме на закуска. — Как е времето?
— Доста ясно — отговорих аз и погледнах нагоре по стълбището, обляно от слънчева светлина. — Попътен западен бриз, който според предсказанията на Луис ще се усили.
Той кимна глава с доволен вид.
— Има ли някаква мъгла?
— Плътна пелена на север и северозапад.
Той отново кимна с глава в знак на още по-голямо доволство.
— А какво става с „Македония“?
— Не се вижда — отговорих аз.
Готов съм да се закълна, че при това съобщение лицето му се помрачи, макар че не можех да разбера ясно защо остана тъй разочарован. Обаче скоро ми стана ясно.
— Дим на хоризонта! — дочу се в това време вик от палубата и лицето му изведнъж се проясни.
— Отлично! — извика той и скочи от масата. Излезе на палубата и се отправи към кубрика на ловците, които закусваха, за пръв път след изгонването им, в своето помещение.
Ние с Мод Брюстър почти не се докоснахме до храната, а мълчаливо и с тревога се споглеждахме и се вслушвахме в Ларсеновия глас, който се донасяше през дъсчената преграда. Той говори нещо доста време и неговите думи бяха изпратени с рев на бурно одобрение. Преградата беше доста дебела и ние не можахме да разберем думите му, но без съмнение те направиха огромно впечатление на ловците, защото след дивия рев последваха оживени разговори и весели възгласи.