Скоро корабът се изпълни с шум и врява и аз разбрах, че матросите са вдигнати на крак и се готвеха да спуснат лодките. Мод Брюстър ме придружи на палубата, аз я заведох до края на юта, откъдето можеше да наблюдава всичко и пак да бъде настрана. Матросите трябва да бяха узнали плана на капитана, тъй като работеха енергично и с необикновено въодушевление. Ловците се появиха на палубата с ловджийските си пушки и патронташи, а също и с винтовките си — което бе вече съвсем необичайно. Те много рядко излизаха на лов с винтовките си, защото тюлен, ударен с куршум и от далечно разстояние, непременно потъва, преди лодката да стигне до него. Но ето че днес всички ловци носеха винтовките си и голям запас патрони. Забелязах как те със задоволство се усмихваха, когато поглеждаха към дима на „Македония“, който се издигаше все повече и повече с приближаването на парахода откъм запад.
И петте лодки бяха спуснати бързо във водата. Както и предишния ден те незабавно се пръснаха във вид на ветрило и взеха курс на север, а ние ги последвахме. Наблюдавах ги известно време с любопитство, но всичко си вървеше както обикновено. Ловците спускаха платната, убиваха тюлени, отново вдигаха платната и продължаваха напред така, както правеха всеки ден. „Македония“ повтори вчерашната си маневра — почна да спуска лодките си пред нас, с цел да „помете“ морето. За да могат четиринадесет лодки да извършат успешен лов, на тях им е необходимо по-голямо пространство в океана; и след като съвсем пресече нашия път, „Македония“ продължи да се движи на североизток и да спуска нови лодки.
— Какво ще става? — попитах аз Вълка Ларсен, като не можех повече да сдържам любопитството си.
— Не е важно — отвърна грубо той. — Вие няма да се досетите и след хиляда години. А засега молете се за повече вятър.
— Впрочем мога и да ви кажа — добави той само след минутка. — Сега ще заудрям брат си по главата с неговите камъни. С други думи, сега аз ще „помета“ морето, и то не само днес, а до края на сезона, ако имаме късмет.
— Ами ако нямаме?
— Това не се предвижда — засмя се той. — Ние просто трябва да имаме късмет, иначе сме загубени.
Той пое руля, а аз отидох в матроския кубрик да прегледам пациентите си — Нилсън и Томъс Мъгридж. Счупеният крак на Нилсън бързо зарастваше, той беше твърде бодър и весел, но готвачът бе обхванат от дълбока меланхолия и на мене ми стана жал за този нещастник. Изглеждаше просто невероятно, че след всичко преживяно бе все още жив и продължаваше да се държи за живота. Годините на мъки и тежки изпитания бяха превърнали тялото му в някакви жалки останки, но все пак искрата на живота продължаваше да блести ярко в него.
— С една добра протеза, каквито ги правят сега, ще тичаш по корабните кухни до края на живота си! — весело го утешавах аз.
Но той ми отговори сериозно, дори тържествено:
— Не зная за какво говорите, мистър Ван Уейдън, но зная едно: няма да умра спокойно, докато не видя края на този проклет скот! Той няма да ме преживее. Той няма право да живее и както се казва в Свещеното писание: „Той ще умре от позорна смърт!“, а аз ще добавя: „Амин“, и колкото по-скоро, толкова по-добре!
Когато се върнах на палубата, видях, че Вълка Ларсен въртеше руля с едната си ръка, а с другата наблюдаваше с бинокъла разположението на нашите лодки и внимателно следеше движението на „Македония“. Единствената станала промяна с нашите лодки бе, че те сега стояха право срещу вятъра, взели курс на северозапад. Но аз не разбирах смисъла на тая маневра, тъй като пътят им бе преграден от пет лодки на „Македония“, които на свой ред също се обърнаха срещу вятъра. По този начин те все повече се отклоняваха на запад, като постепенно се отдалечаваха от останалите лодки. Нашите лодки плуваха и с платна, и с весла. Гребяха дори и ловците, така че с помощта на три чифта весла във водата те бързо догонваха своите — тъй да кажа — неприятели.
Димът на „Македония“ се бе превърнал в някакво едва различимо петънце далеч на североизток. От самия параход вече нищо не се виждаше.
До този момент ние бавно-бавно се движехме напред и през цялото време нашите платна тихо плющяха, едва надути от вятъра; на два пъти почти спирахме на едно място, макар и не за дълго. Но ето че на това наше „лентяйство“ бе сложен край. Платната бяха опънати и Вълка Ларсен пусна „Призрак“ с пълен ход напред. Изпреварихме всички наши лодки и се приближихме към последната, наветрена лодка на „Македония“.