— Ей, ти! — неочаквано извика Ларсен на гребеца. — Дръж!
В същото време хвърли въжето. Краят му попадна на място и едва не катурна гребеца, той обаче не се подчини, а погледна въпросително към ловеца. Самият ловец очевидно не знаеше какво да прави. Пушката беше между коленете му, но ако оставеше руля, за да стреля, лодката би се блъснала в кораба. Освен това той видя насочената към него винтовка в ръцете на Вълка Ларсен и разбра, че ще пострада, преди да успее да се прицели.
— Закрепяй! — спокойно рече той на гребеца. Гребецът се подчини и завърза въжето около предната скамейка, а когато краят му се обтегна, започна да го отпуска. Лодката бързо се извърна настрана, но ловецът я постави успоредно с борда на „Призрак“, на около двадесет фута разстояние.
— А сега свалете платното и се приближете към борда! — заповяда Вълка Ларсен.
Продължавайки да държи винтовката с едната си ръка, той започна да отпуска скрипеца с другата. Когато куките бяха закрепени за носа и кърмата на лодката и двамата матроси се готвеха да се прехвърлят на борда, ловецът взе пушката си в ръка, уж да я постави на по-сигурно място.
— Хвърли я! — изкрещя Вълка Ларсен и ловецът изпусна пушката, сякаш бе опарила ръцете му.
Когато се намериха на борда, двамата пленници издигнаха лодката и под ръководството на Вълка Ларсен пренесоха ранения кормчия долу в матроския кубрик.
— Ако и петте наши лодки се справят с работата си както ние с вас, тогава ще имаме отличен екипаж — обърна се Вълка Ларсен към мене.
— А човекът, в когото стреляхте … той … надявам се … — затрепера гласът на мис Брюстър.
— Ранен е в рамото — отговори капитанът. — Нищо сериозно. Мистър Ван Уейдън ще го излекува напълно за три-четири седмици. Но на тия там нещастници едва ли ще може да помогне — добави той, като посочи третата лодка на „Македония“, към която отправих кораба. — Това е работа на Хорнър и Смок. Казвах им, че ми трябват живи хора, а не трупове. Но на човек му прави удоволствие да улучва право в целта, когато се научи да стреля, разбира се. Изпитвали ли сте това чувство, мистър Ван Уейдън?
Аз поклатих глава и погледнах „работата“ на двамата наши ловци. Те наистина бяха стреляли „право в целта“ и сега се присъединиха към трите наши лодки, за да нападнат последните две на „Македония“. Изоставената неприятелска лодка се клатушкаше по вълните като пияна, отпуснатото платно лежеше под прав ъгъл, удряше се и плющеше срещу вятъра. Ловецът и гребецът лежаха в неестествени пози в дъното на лодката, а кормчията се беше проснал върху планшира57, наполовина увиснал навън. Ръцете му браздяха водата, а главата му се мяташе ту на една, ту на друга страна.
— Не гледайте нататък, мис Брюстър, за бога, не гледайте! — замолих я аз. И за моя радост тя послушно се извърна настрана и се избави от това зрелище.
— Карайте право към тях, мистър Ван Уейдън! — изкомандува Вълка Ларсен.
Когато приближихме лодката, стрелбата престана. Боят бе свършен. Останалите две лодки бяха пленени от нашите пет и сега всички седем лодки се струпаха накуп, очаквайки реда си да бъдат прибрани на борда.
— Гледайте! — неволно извиках аз и посочих на североизток.
На хоризонта отново се появи тъмно петънце — димът на „Македония“.
— Да, наблюдавам го — отговори хладнокръвно Вълка Ларсен. Той измери с очи разстоянието до падналата пред нас мъгла и за миг извърна лице срещу вятъра, за да изпита неговата сила. — Мисля, че ще успеем, но бъдете уверени, че моят мил брат е отгатнал нашата игра и сега бърза Да ни настигне. Ето, гледайте!
Петънцето дим изведнъж порасна и стана съвсем черно.
— Но аз ще те надхитря, братле — закиска се той. — Непременно ще те надхитря. И надявам се, че твоята стара машина ще се пръсне на парчета!
Когато спряхме, на кораба тутакси настъпи безпорядък, но не и суматоха. Лодките бяха вдигнати на борда от двете страни едновременно. Щом пленниците стъпваха на палубата, нашите ловци ги отвеждаха на бака, а матросите прибираха лодките, захвърляха ги безразборно върху палубата, без да губят време да ги завързват. Едва-що последната лодка се отдели от водата и увисна на макарите, и ние се понесохме напред с всички платна, опънати под вятъра.
Да, ние трябваше да бързаме. Бълвайки черни кълба дим, „Македония“ препускаше подир нас от североизток. Като остави всичките си други лодки на произвола на съдбата, тя измени своя курс, за да ни пресрещне. Не плуваше право към нас, а отстрани, насочвайки се към началото на мъглата — там, където пътищата ни щяха да се срещнат. Само там „Македония“ се надяваше да ни хване. За „Призрак“ оставаше само една възможност за спасение — да достигне тази точка преди „Македония“.