Вълка Ларсен сам управляваше кораба и с пламнали очи следеше за всяка подробност, от която зависеше изходът на това преследване. Той ту оглеждаше морето, проверяваше дали вятърът се усилва, или отслабва, ту се обръщаше към „Македония“, ту спираше поглед на всяко платно и даваше нареждане да се отслаби или затегне някое въже, и изтръгваше от „Призрак“ последната скорост, на която беше способен. Всички лоши чувства и озлобления бяха временно забравени и аз се учудвах с каква готовност се надпреварваха да изпълнят нарежданията на капитана същите тия хора, които бяха страдали толкова много от неговия деспотизъм. И ето че когато ние устремено се понесохме напред, подскачайки по вълните, аз неволно си спомних за бедния Джонсън и ми стана мъчно, че го няма между нас: той толкова обичаше „Призрак“ и се възхищаваше от неговото бързоходство!
— Пригответе си пушките, момчета! — извика Ларсен на нашите ловци и тутакси петимата мъже се строиха с оръжие в ръце на подветрения борд.
Сега „Македония“ бе само на една миля58 разстояние от нас. Тя препускаше с такава бързина, че черният дим от комина се разстилаше над водата почти хоризонтално; навярно вземаше не по-малко от седемнайсет възли на час. „Като метеор в морето“ — забеляза Вълка Ларсен, хвърляйки поглед към нея. Ние не плавахме с повече от девет възли, но и завесата от мъгла не беше далече.
Изведнъж на палубата на „Македония“ се показа дим. Чухме глух гърмеж и в разпънатия грот се появи кръгла дупка. Обстрелваха ни с едно от малките си оръдия, за които се носеше мълва. Нашите матроси, струпали се насред палубата, замахаха шапки и подигравателно почнаха да крещят. Отново над „Македония“ се показа дим и отново се разнесе изстрел. Този път снарядът падна само на двайсет фута от кърмата и като подскочи два пъти от вълна на вълна срещу вятъра, потъна в морето.
От „Македония“ не стреляха с пушки, тъй като ловците й се намираха в лодките далеч по морето или в плен у нас. Когато параходът бе само на половин миля от „Призрак“, трети оръдеен изстрел проби втора дупка на грота. После навлязохме в мъглата. Тя ни обкръжи от всички страни и ни скри като някаква плътна, влажна завеса.
Внезапната промяна бе просто изумителна. Само миг преди това летяхме под ярките слънчеви лъчи, над нас се простираше ясното синьо небе, около нас морето ревеше и шумеше на шир и длъж, а зад нас бясно препускаше параходът, като бълваше дим, пламък и оловни снаряди. И изведнъж слънцето сякаш угасна, небето изчезна: не виждахме дори върховете на нашите мачти и хоризонтът се превърна в сива пелена, сякаш гледахме към него с насълзени очи. Сивата мъгла струеше около нас като ситен дъжд. Всяко влакънце по дрехите ни, всяко косъмче по главата и лицето ни се покриха с кристална роса. От мокрите ванти и въжета започна да капе вода. От долната страна на двата гика водните капчици бяха образували бляскави гирлянди, които се откъсваха при всяко потреперване на кораба и падаха върху палубата подобно на дъжд. Някакъв смут изпълни гърдите ми и аз едва дишах. И както шумът на кораба, порейки вълните, се отразяваше обратно в мъглата, така се връщаха към мен и моите собствени мисли. Умът не можеше да си представи, че има и друг свят зад тая влажна пелена, която ни обгръщаше от всички страни. Това тук беше светът, това беше целият всемир, чиито предели бяха тъй близко, че на човек неволно му се приискваше да протегне ръце напред и да ги отблъсне. Изглеждаше просто невероятно, че зад тия сиви стени може да съществува нещо друго. Всичко останало беше сън или само спомен за някакъв сън.
Някакво тайнствено свръхестествено спокойствие царуваше навсякъде. Погледнах Мод Брюстър и се уверих, че и тя изпитва същите чувства. После хвърлих поглед към Вълка Ларсен, но не забелязах никаква видима промяна в неговото състояние. Цялото му внимание беше насочено върху настоящето. Ларсен стоеше все още на руля и аз почувствувах, че той сякаш измерва хода на времето, пресмятайки секундите с всяко повдигане на носа на „Призрак“ върху вълните или всеки негов наклон настрани.
— Идете на бака и пригответе всичко за обръщане, но без никакъв шум — каза ми тихо Вълка Ларсен. — Преди всичко вдигнете топселите. Изпратете хора по всички въжета. Но да няма никакъв шум, никакъв звук! Разбирате ли — никакъв звук!