Очите, които съдбата бе ми определила да опозная добре, бяха големи и красиви, широко раздалечени, като у истински художник; над тях беше надвиснало високо чело и гъсти черни вежди. Самите очи имаха оня изменчив, непостоянен сив цвят, който преминава през множество отсенки, като блестяща на слънцето коприна — цвят, който е едновременно и сив, и тъмносив, и светлосив, и зеленикавосив, а понякога и с цвета на ясния лазур на дълбокото море. Тия очи прикриваха душата като постоянно сменящи се маски и понякога, много рядко, тя като че проглеждаше през тях и те се разтваряха, оставяйки я да се впусне из широкия свят подир някакво чудно приключение. Същите тия очи можеха да бъдат мрачни като безнадеждно оловно небе, можеха да изпускат искри и огнени лъчи като силно размахнат меч, можеха да станат строги и мразовити като полярните простори или топли и нежни, изпълнени с огъня на любовта; мъжествени и властни, те можеха едновременно да примамват и заповядват, да омайват и покоряват жените, докато последните им се предадат с възторга, с радостта и облекчението на щастливи жертви.
Но да се върнем към разказа. Казах на капитана, че за нещастие не съм проповедник и не разбирам от погребения; но той остро ме прекъсна:
— А с какво си изкарвате хляба?
Трябва да призная, че никой още не беше ми задавал такъв въпрос, нито пък сам се бях замислял върху това. Аз бях ударен от гръм и преди да успея да се съвзема, се запънах най-глупаво:
— Аз … аз съм благородник!
Устните на Вълка Ларсен се изкривиха в подигравателна усмивка.
— Но аз … работя! — извиках нетърпеливо, като че ли се намирах пред съдия и трябваше да се оправдавам, но същевременно съзнавах ясно каква голяма глупост извърших, като започнах да обсъждам този въпрос.
— За хляба ли?
Въпросът прозвуча тъй властно и заповеднически, че аз съвсем се смутих — „обърках конците“, както би се изразил Фъръсет — и застанах като разтреперан от страх ученик пред строг учител.
— Кой ви храни? — бе следният въпрос.
— Имам доходи — смело отвърнах аз и за малко не прехапах езика си. — Но всичко това, извинете, няма нищо общо с работата, за която исках да поговоря с вас.
Капитанът обаче не обърна никакво внимание на моя протест.
— Ами кой е спечелил тия доходи? А? Така си и мислех! Баща ви! Вие не стоите на собствените си крака, а лежите на гърба на един мъртвец. Никога не сте и стояли на краката си. Не бихте могли да преживеете самостоятелно и едно денонощие, не можете и да напълняте сам стомаха си три пъти на ден. Дайте си ръката!
Чудовищната сила, скрита в тоя човек, влезе в действие бързо и безпогрешно; преди да успея да се опомня, той пристъпи две крачки напред, грабна дясната ми ръка в своята, повдигна я и започна да я разглежда. Опитах се да я издърпам, но пръстите му се свиха без никакво видимо усилие и аз помислих, че ще смажат моите. Трудно е да запазиш достойнството си при подобни обстоятелства. Едва ли можех да се дърпам и бия като ученик, нито пък можех да се боря с такова чудовище, което можеше да счупи ръката ми само с едно извиване. Не ми оставаше нищо друго, освен да си стоя мирно и да понеса унижението. В това време, както успях да забележа, джобовете на мъртвеца бяха вече изпразнени и всичките му вещи сложени на палубата, а трупът и озъбеното му лице бяха увити с брезент, чиито краища матросът Йохансен зашиваше с груби бели конци, като прокарваше иглата с помощта на някакво кожено приспособление, прикрепено към широката му длан.
Вълка Ларсен отпусна ръката ми с презрителна гримаса.
— Нежността на тая ръка е запазена от същия мъртвец! Нея едва ли ще я бива за нещо друго, освен да мие съдове.
— Искам да ме свалите на брега! — твърдо казах аз, тъй като бях успял да се овладея. — Ще ви платя колкото поискате за труда и за закъснението.