Вълка Ларсен повдигна глава и аз го ударих с юмрук в лицето, но това бе слаб удар. Той зарева като разярено животно и ме отблъсна с ръка. Само ме побутна с китката си и все пак силата му бе тъй чудовищна, че отлетях настрана, блъснах се във вратата на каютата, в която по-рано спеше Мъгридж, и вратата се разби на парчета. С усилие се измъкнах изпод натрошените дъски, изправих се на крака и не чувствувайки никаква болка освен изпълнилата ме безумна ярост, отново се хвърлих срещу Ларсен. Струва ми се, че сега и аз изревах, като хванах дръжката на камата си.
Но нещо се бе случило. Капитанът и Мод Брюстър бяха се поотдалечили един от друг. Приближих се към него, вдигнах ножа, но ръката ми увисна във въздуха. Беше ме поразила настъпилата промяна. Мод стоеше, изправена до стената, като се подпираше о нея с едната си ръка, а Ларсен залиташе, закрил очи с лявата си ръка, а с дясната неуверено опипваше пътя пред себе си като зашеметен. Най-после той докосна стената и изглежда, че при това съприкосновение с нея изпита някакво успокоение — не само защото бе разбрал къде се намира.
Тогава пак ми притъмня пред очите. Всички понесени от мен обиди и унижения, всичко, което аз и другите бяхме изстрадали от Вълка Ларсен, нахлу в мене като някаква светлина и в миг съзнах колко чудовищно е самото съществуване на този човек. В сляпа, безумна ярост се хвърлих върху него и забих ножа в рамото му. Веднага почувствувах, че само леко съм го наранил — ножът едва бе докоснал плешката му, — затова го извадих, с намерение да го забия на по-опасно място.
Но Мод, която бе видяла всичко, неочаквано извика:
— Не, не трябва! За бога, не трябва!
Отпуснах ръка, но само за миг. Отново замахнах с ножа и Вълка Ларсен несъмнено би загинал, ако Мод не бе застанала помежду ни. Ръцете й се обвиха около мене, косите й погалиха лицето ми. Кръвта ми закипя някак особено, но и яростта ми избухна с удвоена сила. Тя ме погледна смело в очите.
— Заради мене! — помоли ме тя.
— Заради вас трябва да го убия! — извиках аз, като се опитах да освободя ръката си, без да й причиня болка.
— Успокойте се! — каза тя и сложи леко пръсти на устните ми.
Дори и тогава, в състоянието ми на ярост, почувствувах колко сладостно, тъй много сладостно бе усещането от допира на нейните пръсти и бих ги целунал, но не посмях.
— Моля ви, много ви моля! — настояваше тя и аз почувствувах как нейните думи ме обезоръжаваха и че отсега нататък щеше да бъде все така.
Отдръпнах се от нея, сложих камата в ножницата и погледнах към Вълка Ларсен. Той все още притискаше челото си с лявата си ръка. Тя покриваше също и очите му. Главата му беше клюмнала. Той целият се бе отпуснал, сякаш бе останал без кости, гръбнакът му се преви, огромните му рамене се наклониха напред и се свиха.
— Ван Уейдън! — хрипливо извика той с някаква уплаха в гласа си. — Хей, Ван Уейдън, къде сте?
Погледнах Мод. Тя мълчаливо ми кимна с глава.
— Тук съм — отговорих, като се приближих до него. — Какво има?
— Помогнете ми да седна — рече Ларсен със същия хриплив, уплашен глас. — Аз съм болен, много съм болен, Хъмп! — добави той, като пусна ръката ми и потъна в креслото.
Той се наведе надолу към масата, зарови глава в ръцете си и от време на време я клатеше наляво-надясно, като че от болка. Когато я повдигна, забелязах, че по челото му, до самите коси, бяха избили едри капки пот.
— Болен съм, много съм болен! — повтори той няколко пъти.
— Но какво ви е? — попитах го, като сложих ръка на рамото му. — С какво мога да ви помогна?
Ларсен обаче отърси ръката ми с раздразнение и аз дълго стоях до него мълчаливо. Мод ни наблюдаваше уплашена и разтреперана. Не можехме и да си представим какво се бе случило с него.
— Хъмп! — продума той след време. — Трябва да си легна. Дайте ми ръката си. Скоро ще се оправя. Навярно това е от проклетото главоболие. Винаги съм се страхувал от него. Имах някакво предчувствие… Не, глупости, аз сам не зная какво говоря! Помогнете ми да си легна!
Но когато го сложих на леглото, той пак зарови глава в ръцете си и напускайки каютата му, аз го чух да повтаря:
— Болен съм, много съм болен!