След няколко минути свършихме с товаренето и аз спуснах лодката във водата. Когато помагах на Мод да се прехвърли над перилото, почувствувах я тъй близо до себе си, че едва се сдържах да не извикам: „Обичам ви!“. Наистина Хъмфри Ван Уейдън се е влюбил най-после, помислих си аз, когато пръстите й се вплетоха в моите, докато й помагах да слезе в лодката. С едната си ръка се държах за перилото, а с другата я поддържах цялата — нещо, което ме изпълни с чувство на гордост. Нямах тая сила преди няколко месеца, когато се сбогувах с Чарли Фъръсет и отплавах за Сан Франциско със злополучния „Мартинец“.
Когато една вълна повдигна лодката, краката й докоснаха дъното и аз пуснах ръцете й. Сетне откачих въжетата от макарите и сам скочих при нея. Никога през живота си не бях гребал, но сега бързо поставих веслата във вилките и с цената на големи усилия успях да отдалеча лодката от „Призрак“. След това се опитах да вдигна платното. Много пъти бях виждал как ловците и кормчиите вдигаха платната, но сам аз за пръв път се залавях за тая работа. Ако за тази цел на тях им трябваха две минути, то на мене не ми стигнаха и двадесет, но в края на краищата успях да поставя платното на мястото, да го опъна и като хванах руля с две ръце, обърнах лодката по посока на вятъра.
— Право пред нас — забелязах аз — лежи Япония!
— Хъмфри Ван Уейдън — продума тя, — вие сте храбър мъж!
— Не — отговорих аз, — вие сте храбра жена!
Като че ли по даден знак ние едновременно се обърнахме, за да хвърлим последен поглед към „Призрак“. Ниският му корпус се повдигаше и поклащаше откъм нашата страна: платната призрачно се очертаваха в мрака, а завързаният рул изскърцваше, когато в кораба се удряше някоя вълна. После неговите очертания постепенно изчезнаха, звуковете заглъхнаха и ние се озовахме сами сред тъмния океан.
Глава XXVII
Настъпи денят — сив и студен. Духаше свеж бриз и компасът показваше, че ние плувахме направо към Япония. Макар че носех дебели ръкавици, пръстите ми измръзнаха и ме боляха от непрекъснатото стискане на кормилното весло. Нозете ми също бяха изтръпнали от студа и аз с нетърпение очаквах да се покаже слънцето.
Пред мен, на дъното на лодката, лежеше Мод. Надявах се, че поне на нея й бе топло, тъй като бе загърната с дебели одеяла. Бях метнал края на горното одеяло върху лицето й, за да го предпазя от нощния студ, така че сега виждах само смътните очертания на нейното тяло и светлокафявите й коси, показали се изпод одеялото и посребрени от утринната роса.
Дълго я гледах, спирайки поглед върху нейните коси, както човек гледа най-драгоценното нещо на света. Гледах я непрекъснато и тъй втренчено, че най-сетне тя се размърда изпод одеялото, отметна горния му край и ми се усмихна с очи, все още натежали от сън.
— Добро утро, мистър Ван Уейдън! — поздрави ме тя. — Е, вижда ли се вече земя?
— Не — отговорих аз, — но ние се приближаваме към нея със скорост шест мили в час.
Тя направи гримаса на разочарование.
— Но това прави сто и четиридесет мили на денонощие — опитах се да я насърча аз.
Лицето й просия.
— А колко трябва още да пътуваме?
— Сибир е там някъде — отговорих, показвайки на запад. — Но на северозапад се намира Япония, на около шестстотин мили оттук. Ако вятърът не се промени, ние ще стигнем там за пет дни.
— Ами ако има буря? Лодката няма да издържи, нали? — Мод някак особено гледаше човека право в очите, когато искаше да узнае истината. Така ме погледна и сега.
— Само ако бурята е много силна — уклончиво отговорих аз.
— И ако бурята е много силна?
Наведох глава.
— Но нас всеки миг може да ни прибере някой тюленоловен кораб. Има ги много в тази част на океана.
— Но вие сте премръзнал! — изведнъж извика тя. — Целият треперите! Не отричайте, виждам. А аз тука си лежа на топло.
— Не зная дали би ни помогнало нещо, ако и вие бяхте седяли при мене и мръзнехте — засмях се аз.
— Ще помогне, ако и аз се науча да управлявам лодката. И непременно ще се науча!
Мод седна в дъното на лодката и се зае да оправя скромната си прическа. Тя разтърси глава и косите й се спуснаха надолу като кафяв облак, закривайки лицето и раменете й. Как ми се искаше да целувам тия коси, да ровя с пръсти в тях, да заровя лицето си в тях! Очарован, не можех да сваля погледа си от нея. Но ето че лодката обърна едната си страна срещу вятъра, платното изплющя, сякаш ме смъмри, че не си гледам работата. Идеалист и романтик какъвто бях до този момент, въпреки аналитичния си ум, аз имах само смътна представа за физическата страна на любовта. Любовта между мъжа и жената винаги бях възприемал като чисто духовен съюз, като някаква възвишена връзка между две сродни души. Плътските отношения играеха незначителна роля в моята представа за любовта. Но ето че сега сам научих сладостния урок, който ми откри, че душата се предава и изразява чрез тялото, че видът, ароматът и допирът до косите на любимата, както и блясъкът в нейните очи или думите, които се отронват от нейната уста, представляват също така дъхът и гласът, и същността на душата й. Освен това чистият дух е нещо непознато, непостижимо и ние можем само да го предугаждаме, тъй като той не е в състояние да изрази сам себе си. Антропоморфизмът на Йехова се състои в това, че той е могъл да се явява на юдеите само в достъпен за техните възприятия вид: като образ, подобен на тях, като облак или като огнен стълб — с една дума, като нещо осезаемо, физически възможно и достъпно за ума на евреите.