— Трябва да си призная, че не разбирам вашите термини, но изводът ми е ясен и той не ми харесва. Вие не можете да управлявате ден и нощ без отдих! Така че, надявам се, след закуска ще взема първия си урок, а вие ще легнете да поспите. Ще стоим на вахта също като на корабите.
— Не разбирам как бих могъл да ви уча — запротестирах аз, — когато сам се уча сега. Вие ми се доверихте, навярно без да помислите, че нямам никакъв опит в управляването на малка лодка. За пръв път в живота си попадам в такава лодка.
— Тогава ще се учим заедно, сър! И тъй като вие добихте известен опит през нощта, ще ми предадете това, което вече сте научили. А сега на закуска! Боже, какъв апетит отваря този въздух!
— Да, но няма кафе! — със съжаление казах аз, като й подадох сухар с масло и парче консервиран език. — И докато не стъпим на някаква земя, няма да има нито чай, нито каквото и да било топло ястие.
След скромната закуска, която поляхме с чаша студена вода, Мод взе първия си урок по управляване на лодка. Докато учех нея, аз сам научавах много неща, въпреки че бях придобил вече известни познания при управляването на „Призрак“ и от наблюдаването на кормчиите на лодките. Мод се оказа способна ученичка и бързо се научи да държи посоката, да обръща лодката срещу вятъра и да отслабва въжето в случай на нужда.
Тя очевидно се умори и като ми подаде руля, захвана да разстила на дъното на лодката дебелите одеяла, които бях вече сгънал и прибрал. След като приготви всичко колкото може по-удобно, тя предложи:
— Хайде, сър, лягайте! И спете до втората закуска. Не, до обяд — поправи се тя, като си припомни установения на „Призрак“ ред.
Какво можех да сторя? Тя така настойчиво повтори: „Хайде, моля ви!“, че в края на краищата се подчиних и й предадох руля. Мушкайки се в постелята, която тя сама бе приготвила за мене, изпитах някаква особена наслада. Изглежда, че спокойствието и самообладанието, присъщи на нея самата, се бяха предали и на одеялата; обзе ме нежна мечтателност, чувство на доволство. И унесен в сладка дрямка, дълго още наблюдавах нейното овално лице и големите й кафяви очи; изпод краищата на рибарската шапка те се явяваха ту на фона на сивото небе, ту на фона на също тъй сивото море… докато най-после заспах.
Събудих се и погледнах часовника си. Беше един часът. Бях проспал цели седем часа! И цели седем часа тя бе управлявала лодката сама! Поемайки руля от ръцете й, трябваше преди всичко да й помогна да раздвижи вкочанените си пръсти. Нейният скромен запас от сили бе тъй изтощен, че не можеше да се помръдне от мястото си. Бях принуден да зарежа руля и платното, да я пренеса до топлите одеяла и да разтривам ръцете и пръстите й.
— Тъй съм уморена! — произнесе тя, като въздъхна дълбоко и безпомощно отпусна глава.
Но след минутка Мод се изправи.
— Само не ми се карайте, да не сте посмели да ми се карате! — добави тя с насмешлива предизвикателност.
— Нима имам такъв сърдит вид — попитах сериозно аз, — защото, уверявам ви, съвсем не ви се сърдя.
— Н-не — съгласи се тя, — само че на лицето ви има упрек.
— В такъв случай то е честно лице, защото изразява това, което чувствувам. А вие постъпихте нечестно по отношение на себе си, а също и към мене. Как мога занапред да ви се доверявам?
Тя ме погледна някак виновато.
— Ще бъда добра и послушна — каза тя, както би казало някое провинило се дете. — Обещавам ви…
— Да ми се подчинявате, както матросът се подчинява на своя капитан?
— Да — отговори тя. — Зная, постъпих глупаво.
— Тогава обещайте ми и нещо друго — осмелих се аз.
— На драго сърце.
— Обещайте ми, че няма тъй често да казвате: „моля ви, моля ви“. Защото, правейки това, лесно можете да подроните моя авторитет.
Тя се засмя весело и някак поласкана, защото сама бе забелязала каква власт има над мене нейното „моля ви“.
— Думата е хубава … — започнах аз.
— Но не трябва да злоупотребявам с нея — прекъсна ме тя.
Мод отново се засмя, но сега по-тихо, и оброни глава. Оставих руля, за да загъна краката й с одеялото и да покрия лицето й. Уви, тя не беше много силна. Погледнах тревожно на югозапад и си помислих за шестстотинте мили, които ни отделяха от брега, и за всички трудности, които ни очакваха. О, ако това бяха само трудности! В тая част на океана можехме да бъдем погубени всеки миг от някоя силна буря. И все пак не се страхувах. Нямах много вяра в бъдещето, измъчваха ме тежки съмнения, но въпреки това не чувствувах никакъв страх. „Всичко ще се нареди, всичко ще се нареди“ — повтарях си хиляди пъти.
След обяд вятърът се усили, морето се развълнува, а това ми създаде немалко грижи. Ала запасите от храна, както и деветте бъчонки с вода, придаваха на лодката достатъчно устойчивост срещу вятъра и вълните и ние плавахме известно време с опънато платно. После свалих шпринга65, притегнах и закрепих горния край на платното, като го направих триъгълно, и ние продължихме да се носим така по вълните.
65
Шпринг — наклонен прът, прикрепен към долния край на мачтата на лодката, който служи за опъване на платното. — Б. пр.