И през всичките тия дни моята любов към Мод непрестанно растеше. Тя бе многостранна жена, пълна с разнообразни настроения — Протееви67, както ги наричах. Но нея аз наричах и с по-нежни имена, само че мислено. Макар че любовните думи хиляди пъти трептяха на устните ми, аз знаех, че сега не бе време за подобни признания. Нима е възможно човек да иска любовта на една жена, когато я покровителствува и спасява? Но колкото и сложно да бе — по тая и по много други причини — моето положение, ласкаех се от мисълта, че се държа добре и нито с поглед, нито с жест издавам своите чувства. Ние с Мод бяхме като добри приятели и с всеки изминат ден нашата дружба укрепваше.
Повече от всичко ме учудваше у нея пълната липса на боязливост и страх. Ни страшното море, ни крехката лодка, ни бурите, ни страданията, ни нашата самотност и необикновено положение — нищо от това, което би могло да изплаши дори и една физически закалена жена, изглежда, не й правеше никакво впечатление, макар че познаваше живота само от удобната му и изтънчена страна. Самата тя като че бе изтъкана от огън, роса и приказна мъгла — възвишен дух, съсредоточил в себе си всичко нежно, ласкаво и примамващо у жената. И все пак — не съм прав! Мод бе боязлива и се страхуваше, само че обладаваше мъжество. Мъките и терзанията на плътта бяха и у нея като у всяка жена, само че духът й надделяваше и тя страдаше само с плътта. Бе преди всичко дух, неизменен, спокоен дух, изпълнен с вяра във висшето постоянство сред непостоянната, вечно изменчива вселена.
Отново настъпиха бурни дни и нощи, когато целият океан ни заплашваше със своя бесен рев и вятърът подхвърляше нашата слаба лодка със силата на титан и ни отнасяше все по-далеч и по-далеч на североизток. И ето че в една такава буря, по-страшна от всички преживени досега, хвърлих уморен поглед към подветрената страна. Не търсех нищо, бях просто изтощен от непрекъснатото съзерцание на стихийната борба и сякаш не повярвах на очите си. Дните и нощите, прекарани без сън и в тревога, несъмнено бяха размътили моя разум. Погледнах към Мод, за да се уверя, че не сънувам. Видът на нейното мило мокро лице, развяващите се коси и смелите кафяви очи ме убедиха, че зрението ми е нормално. Отново се обърнах към наветрената страна и видях врязалия се в морето нос, горд, черен и висок; видях свирепия прибой, който бушуваше в основата му и хвърляше нагоре фонтани от разпенена вода; видях и тъмната брегова линия, насочена към югозапад и увенчана с огромна бяла лента.
— Мод! — извиках аз. — Мод!
Тя обърна глава и също видя брега.
— Нима това е Аляска? — извика тя.
— За жалост, не! — отговорих аз и тутакси я попитах: — Можете ли да плувате?
Тя поклати отрицателно глава.
— И аз не зная — рекох. — Значи, трябва да се доберем до брега не с плуване, а с лодката, като намерим някоя цепнатина между скалите. Само че трябва да бързаме … и да запазим присъствие на духа!
Говорех с увереност, но душата ми съвсем не бе спокойна. Мод почувствува това и като ме погледна с нетрепващите си очи, каза:
.. — Аз още не съм ви поблагодарила за всичко, което направихте за мене, и…
Тя се поколеба, сякаш търсеше думи, с които по-добре да изрази своята благодарност.
— И какво още? — попитах я доста грубо аз, защото никак не ми хареса, че бе намислила да ми благодари.
— По-добре да бяхте ми помогнали … — усмихна се тя.
— Да засвидетелствувате вашата признателност преди смъртта? — прекъснах я аз. — За нищо на света! Та ние няма да умрем! Ние ще слезем на този остров и ще се настаним удобно още преди да се стъмни.
Говорех с решителност, но сам не вярвах на думите си. И не страхът ме подбуждаше да лъжа. Не се страхувах, при все че очаквах да намерим смъртта си в този кипящ прибой сред скалите, които бързо израстваха пред очите ни. Немислимо бе да се вдигне платното и да се отдалечим от брега. Вятърът в миг би преобърнал лодката и вълните биха я погълнали. Освен това платното, привързано за запасните весла, бе спуснато зад кърмата.
Както вече казах, не се страхувах от смъртта, която ме очакваше на стотина ярда оттук, но мисълта, че Мод също трябва да умре, ме изпълни с ужас. В проклетото си въображение вече я виждах обезобразена, смазана о скалите, и това бе просто непоносимо; ето защо се опитвах да убедя себе си, че ще слезем благополучно, и говорех не това, в което вярвах, а това, в което исках да вярвам.
Изникналата пред очите ми картина на тая страшна смърт ме ужаси и в ума ми за миг проблесна безумната мисъл — да сграбча Мод и да скоча с нея през борда. Но после реших да почакам и в последния миг, когато наближим брега, да я взема в прегръдките си, да й призная любовта си и да се хвърля заедно с нея в отчаяна борба срещу смъртта.