Рафаел Сабатини
Морският ястреб
Лорд Хенри Гоуд, който, както ще видите, се е познавал със сър Оливър Тресилиън лично, заявява без всякакви заобикалки, че той не бил хубав. Но негова светлост има склонност към резки оценки, а разбиранията му не винаги отговарят на общоприетите. Например той казва за Ана Клийв, че била „най-грозната жена, която съм виждал“. Доколкото можем да схванем от собствените му обемисти писания, изглежда много съмнително дали изобщо е виждал Ана Клийв и ние подозираме, че е бил само послушно ехо на преобладаващото мнение, според което падането на Кромуел се дължало на грозотата на съпругата, избрана от него за този жесток към жените си крал1. Пред преобладаващото мнение аз предпочитам документа, излязъл изпод четката на Холбайн, който ни позволява да си съставим собствена представа и ни показва дама, която далеч не е заслужавала жестоката присъда на негова светлост. Също така ми се ще да вярвам, че лорд Хенри не е бил прав в изказването си за сър Оливър, и тази увереност се подсилва у мен от описанието, което ни дава сам той… „Това бе — казва лорд Хенри — висок, здрав мъж, добре сложен, с изключение на това, че ръцете му бяха прекалено дълги, а краката и китките на ръцете прекомерно големи. Имаше мургаво лице, черна коса и черна чаталеста брада; носът му беше голям и извит, а дълбоко хлътналите очи изглеждаха много светли, много жестоки и зловещи под надвисналите вежди. Той имаше (а това е, както винаги съм забелязвал, признак на голяма мъжественост) силен, нисък, груб глас, по-пригоден и без съмнение по-често използуван за моряшки проклятия и псувни, отколкото за прославяне на неговия творец.“
Така твърди лорд Хенри Гоуд и вие забелязвате как допуска стаената неприязън към този човек да се промъкне и в описанието му. Истината е, както сочат многобройните доказателства в плодовитите му съчинения, че негова светлост е бил донякъде човекомразец. Всъщност именно тази омраза към хората го е подтикнала, както е подтиквала и мнозина други, да стане писател. Той поема перото не толкова за да изпълни пряката си цел — да напише хроника на своето време, — колкото да излее насъбралото се у него огорчение от падането му в немилост. Поради това лорд Хенри не намира добра дума за никого и рядко споменава свой съвременник, без да отприщи поток от цветисти ругателства. Въпреки всичко бихме могли да го извиним. Той е бил едновременно човек на мисълта и човек на действието — едно колкото рядко, толкова и жалко съчетание. Човекът на действието у него би могъл да стигне далече, да не беше го погубил още в самото начало човекът на мисълта. Великолепен моряк, той би могъл да стане главнокомандуващ на английската флота, ако нямаше известна склонност към интриги. За негово щастие — защото иначе надали е щял да запази главата си на мястото, отредено от природата — той е бил своевременно засенчен от облака на подозрението. Лордът претърпял несполука в попрището си, но се наложило да му се даде някаква отплата, понеже в края на краищата подозренията останали непотвърдени. Така той бил свален от командната си длъжност и назначен, по милостта на кралицата, за управител на Корнуол — служба, на която, както се е смятало, не би могъл да върши пакости. Там, разочарован от провалянето на честолюбивите си стремежи и заживял сравнително затворен живот, лордът решил, както са решавали и мнозина други, сполетявани от неговата участ, да потърси утеха в перото. Той написал извънредно заядливата, тесногръда и повърхностна „История на лорд Хенри Гоуд и неговото време“, която представлява чудна плетеница от възпоминания, изопачавания, заблуждения и своеобразен правопис. В осемнадесетте огромни фолианта, които е изпълнил с дребния си готически ръкопис, той тълкува по свой собствен начин онова, което нарича свое падение, но след като изчерпва тази тема, въпреки многословието си, още в първите пет от осемнадесетте тома лордът продължава да разглежда историята на своите дни, доколкото е могъл да я наблюдава непосредствено в корнуолското си уединение.
За целите на английската история записките му са съвършено безпредметни, поради което и са останали необнародвани и забравени. Ала за изследователя, който прави опит да проучи живота на този необикновен човек — сър Оливър Тресилиън, — те са действително неоценими. А тъй като съм си поставил за непосредствена задача този животопис, трябва тука, в самото начало, да изкажа крайната си признателност на тези записки. Без тях наистина не би било възможно да се възстанови животът на този корнуолски благородник, който става вероотстъпник и варварски корсар2, а е могъл да стане и паша на Алжир (или Арджир, както го нарича негова светлост), ако не са попречили известни обстоятелства, които ще изложа по-нататък.