И тъй, сър Оливър се беше разположил във високия си, украсен с резба стол, с разкопчана дреха, с протегнати напред дълги крака, със замислена усмивка на решителните устни, заградени засега само с тънката черна черта на мустачките (описанието, което намираме у лорд Хенри, е било направено много по-късно). Бе пладне и въпросният господин се беше току-що нахранил, за което свидетелствуваха чиниите, нарязаното печено и полупразната бутилка на масата до него. Той задълбочено смучеше дълга лула, понеже беше усвоил това нововъведение — да пуши тютюн, — мечтаеше за своята любима и изпитваше сърдечна благодарност към съдбата, че е била тъй благосклонна към него и му беше дала възможността да сложи в скута на Розамунд благородническо звание и известен дял слава.
По природа сър Оливър бе хитър човек („коварен като двадесет дявола“ — казва лорд Хенри), а притежаваше и значително образование. Но изглежда, нито природният му ум, нито придобитите познания го бяха научили, че сред всички богове, които управляват съдбините на човечеството, няма по-насмешлив и по-злорад от същия този господин Купидон, в чиято чест кадеше сега тамян със своята лула. Древните са знаели, че това момче с невинен вид е жесток и пакостен измамник, и му нямали вяра. Сър Оливър или не знаеше, или не желаеше да знае тази основателна древна мъдрост. Било му писано да я узнае чрез тежки изпитания и още докато светлите му замислени очи се усмихваха на слънчевите лъчи, залели терасата отвъд високия многокрил прозорец, върху нея падна някаква сянка, за която сър Оливър не можеше дори да подозре, че е предзнаменование на сянката, която се спускаше и върху слънчевата светлина на неговия живот.
Подир сянката се появи и причинителят й — висок и нагизден, с широка черна испанска шапка, украсена с кървавочервени пера. Размахала дълго бастунче с вързана на него панделка, фигурата мина край прозорците с отмерените стъпки на съдбата.
Усмивката изчезна от устните на сър Оливър. Мургавото му лице стана замислено, черните вежди се сключиха така, че между тях остана една-единствена дълбока бръчка. После усмивката бавно се появи наново, ала не предишната нежна и тъжна усмивка. Тя се преобрази в усмивка на решителност, и твърда воля — усмивка, която сгърчи устните, въпреки че веждите се бяха отпуснали, а в загрижените му очи заискри присмех, лукавство и дори озлобление.
Влезе слугата му Никълъс и съобщи за идването на мастър Питър Годолфин, а непосредствено по стъпките на лакея влезе и самият мастър Годолфин, като се подпираше на своето украсено с панделки бастунче и с широкополата си испанска шапка в ръка. Беше висок, слаб господин с бръснато хубаво лице с високомерно изражение; подобно на сър Оливър той имаше извит, дързък нос, а на възраст бе по-млад с две-три години. Червеникавата му коса бе доста по-дълга от установената по онова време мода, обаче дрехите не бяха по-контешки, отколкото бе търпимо за един благородник на неговите години.
Сър Оливър се изправи и го посрещна с поклон от височината на огромния си ръст. Ала вълна от тютюнев дим задави изящния му посетител и го накара да се закашля и да изкриви лице.
— Виждам, че и вие сте придобили тоя мръсен навик — задавено продума той.
— Известни ми са и още по-мръсни — сдържано отвърна сър Оливър.
— Не се и съмнявам — продължи мастър Годолфин, като не закъсня да подчертае своето настроение и целта на посещението си.
Сър Оливър се въздържа от отговора, който щеше да улесни неговия гост да постигне целта си, понеже това не влизаше в сметките на нашия благородник.
— Поради това — насмешливо рече той — надявам се, че ще проявите търпение към недостатъците ми. Ник, дай стол за мастър Годолфин и още една чаша. Бъдете добре дошли в Пенароу.
По бялото лице на младия мъж премина присмех.
— Вие ми оказвате любезност, сър, с каквато май не бих искал да ви отговоря.
— За това ще имате достатъчно време, когато дойда да го потърся — каза сър Оливър с непринудено, макар и престорено благоразположение.
— Когато дойдете да го потърсите ли?