— Аха — каза Албърт. — Внимавай какво правиш с лейката.
— Какво е било тук преди?
— Отде да знам — отвърна Албърт и започна нова леха. — Ефир, предполагам. Туй е засуканата дума за пълното нищо. Да ти кажа правичката, малко оплескана работа. Така де, градината е окей, но планините са направо изпортени. Като застанеш отблизо, са съвсем размазани. Веднъж ходих да ги гледам.
Морт присви очи и се вгледа в най-близките дървета. Изглеждаха похвално солидни.
— За какво му е да го прави? — попита той.
Албърт изръмжа.
— Знаеш ли какво става с момчетата, дето много питат?
Морт помисли един миг.
— Не — каза той накрая, — какво?
Последва мълчание.
След това Албърт се изправи, и каза:
— По дяволите, ако знам. Предполагам получават отговори, каквито заслужават.
— Той каза, че мога да изляза с него довечера — каза Морт.
— Тогава момче, ти си щастливец — каза Албърт отнесено и пое към къщата.
— Той наистина ли е направил всичко това? — попита Морт, следвайки го по петите.
— Да.
— Защо?
— Предполагам, защото е имал нужда от място, където да се чувства у дома си.
— Албърт, ти мъртъв ли си?
— Аз ли? Приличам ли ти на умрял? — Старецът засумтя, щом Морт го заоглежда бавно и критично, — и престани, ако обичаш. Жив съм точно, колкото си и ти. Може би даже повече.
— Извинявай.
— Така — Албърт отвори задната врата на къщата и погледна Морт по възможно най-милия начин.
— Най-добре, не задавай всички тези въпроси — каза той, — смущаваш хората. Сега, какво ще кажеш за нещо пърженко?
Двамата играеха домино, когато звънецът издрънча. Морт се сепна.
— Иска да му приготвиш коня — каза Албърт. — Хайде, ела.
Навън вече се смрачаваше. Тръгнаха към конюшнята, където Морт с интерес проследи как старецът оседлава коня на Смърт.
— Името му е Бинки — каза Албърт, и затегна каишите отдолу. — Типичен пример за това: „Едно го мислиш, друго излиза“.
Бинки се опита приятелски да го хапне за шала.
Морт си спомни една илюстрация от бабиния му алманах, между страниците за благоприятните за сеитба дни и тези, за фазите на луната, която изобразяваше: „Смрт, Виликиът Секвестатор Спохожда Всекимо“. Разглеждал я бе поне стотина пъти, докато учеше буквите. Едва ли би била и наполовина толкова впечатляваща, ако се знаеше, че огнедишащият кон, който духът е възседнал, носи името Бинки.
— Аз бих измислил нещо от рода на Зъб, или Сабя, или Абанос — продължи Албърт, — но господарят си има своите малки приумици, ще видиш. Нямаш търпение, нали?
— Май не — каза Морт несигурно. — Всъщност, никога не съм виждал как работи Смърт.
— Не са много тези, дето са го виждали — рече Албърт. — Във всеки случай, поне не повече от веднъж.
Морт си пое дълбоко дъх.
— Тази негова дъщеря… — започна той.
— А! ДОБЪР ВЕЧЕР, АЛБЪРТ, МОМЧЕ.
— Морт — каза Морт по навик.
Смърт влезе в конюшнята, като се наведе леко, да не удари тавана. Албърт му кимна, без много-много да раболепничи — Морт забеляза това — а просто заради протокола. Веднъж или дваж Морт беше виждал прислужници, в редките случаи, когато слизаше в града, но Албърт не приличаше на никой от тях. Той се държеше така, сякаш къщата му принадлежи, а истинският й собственик е само случаен посетител, който трябва да се изтърпи, подобно на олющената боя на къщата или паяжината в тоалетната. Смърт също приемаше така нещата, сякаш двамата с Албърт отдавна си бяха казали всичко, което имат за казване, и сега просто бяха доволни, че могат да си вършат работата с минимум неудобни условности. За Морт това беше по-скоро все едно отива на разходка след наистина тежка гръмотевична буря — всичко е много свежо, нищо не е особено неприятно, само дето се носи усещането за огромни количества току-що изразходвана енергия.
В списъка с неща за откриване, точка: „Що за птица е Албърт?“ влезе под съответния номер.
— ДРЪЖ ТОВА — каза Смърт и бутна в ръката му коса, докато самият той се метна върху Бинки. Косата изглеждаше абсолютно нормална, с изключение на острието: беше толкова тънко, че Морт виждаше през него, и излъчваше бледосиньо сияние във въздуха, което можеше да нареже пламъка и да нацепи звука. Задържа я много внимателно.
— ДОБРЕ, МОМЧЕ — каза Смърт. — СКАЧАЙ ОТЗАД. АЛБЪРТ, НЕ НИ ЧАКАЙ ЗА ВЕЧЕРЯ.
Конят препусна през двора и после в небето.
Нормално би било да беше блеснала светкавица или да бяха пробягали звезди. Въздухът и той би следвало да се завихри и да се превърне в бягащи искри, както обикновено става при нормалните, ежедневни трансизмерни хиперскокове. Но това беше Смърт, който бе овладял до съвършенство изкуството да се движи навсякъде без излишна показност и да се плъзга от едно измерение в друго като през заключена врата. Така че, те преминаха в спокоен галоп през облачни каньони и купесто-дъждовни планини с менящ се релеф, докато пелената се разсея и под тях се изправи светът на Диска, окъпан в слънчева светлина.