Морт я сграбчи за ръцете.
— Добре, добре — каза той, възможно най-успокояващо. — Сигурен съм, че всичко е наред. Само се успокой, ще ида да проверя… защо си си затворила очите?
— Морт, моля те, облечи си някакви дрехи — каза Изабел със сдържан нисък глас.
Морт погледна надолу.
— Съжалявам — хрисимо рече той, — не знаех… Кой ме е сложил да си легна?
— Аз — отвърна тя. — Но гледах на другата страна.
Морт си нахлузи панталона, намъкна се в ризата си и забърза към кабинета на Смърт, с Изабел по петите. Албърт вече беше там и подскачаше от крак на крак, като патица в тиган. Когато Морт влезе, изражението върху лицето на стареца можеше да се нарече почти благодарност.
Развеселен, Морт видя, че в очите му има сълзи.
— Не е сядано на стола му — захленчи той.
— Извинявай, но това важно ли е? — попита Морт. — Дядо ми не се връщаше вкъщи с дни, ако е имал добра продажба на пазара.
— Но той винаги е тук — каза Албърт. — Всяка сутрин, откакто го познавам, седи тук на бюрото си и работи върху точките на пресичане. Това му е работата. Не би я пропуснал.
— Предполагам, че точките на пресичане могат да се погрижат сами за себе си ден-два — каза Морт.
Охлаждането на температурата му подсказа, че е сбъркал. Той погледна лицата им.
— Не могат ли? — попита той.
Двете глави се заклатиха.
— Ако точките на пресичане не се разчетат правилно, целият Баланс се нарушава — каза Изабел. — Може да стане всичко.
— Той не обясни ли? — попита Албърт.
— Всъщност не. Аз всъщност вършех само практическата част. Той каза, че ще ми обясни за теоретичната част по-късно — рече Морт. Изабел избухна в сълзи.
Албърт взе ръката на Морт и с доста драматично мърдане на веждите посочи, че трябва да поговорят малко насаме в ъгъла. Морт се помъкна с неохота след него.
Старецът затършува из джобовете си и най-после измъкна смачкано пликче.
— Ментово бонбонче? — попита той.
Морт поклати глава.
— Той никога не ти е казвал за точките на пресичане? — попита Албърт.
Морт отново поклати глава. Албърт смукна ментовото си бонбонче; звучеше като тапата във ваната на Бог.
— На колко си години, момче?
— Морт. На шестнайсет.
— Има някои неща, които едно момче трябва да научи преди да стане на шестнайсет — каза Албърт, като погледна през рамо към Изабел, която хълцаше в стола на Смърт.
— О, знам за това. Татко ми разказа всичко за него, когато водехме таргите да се чифтосват. Когато един мъж и една жена…
— Имах предвид за вселената — припряно рече Албърт. — Искам да кажа, мислил ли си някога за това?
— Знам, че Дискът се носи през пространството на гърбовете на четири слона, които стоят на черупката на Великата А’Туин — каза Морт.
— Това е само част от него. Имах предвид цялата вселена от времето и пространството, живота и смъртта, деня и нощта, и всичко останало.
— Не бих казал, че някога съм се замислял за това — каза Морт.
— А! А би трябвало. Работата е в това, че точките на пресичане са част от нея. Те не позволяват на смъртта да излиза от контрол, схващаш ли? Не него, не Смърт. Просто самата смърт. Като, ох… — Албърт се замъчи да намери думите, — като, абе смъртта трябва да настъпва точно в края на живота, ясно ли ти е, а не преди или след това, а точките на пресичане трябва да бъдат разчетени, така че ключовите фигури… ти май не разбираш, а?
— Съжалявам.
— Трябва да бъдат разчетени — категорично каза Албърт, — и после точните животи трябва да бъдат взети. Вие им викате пясъчни часовници. Самото Задължение е най-лесната работа.
— Можеш ли да го направиш?
— Не. А ти?
— Не!
Албърт замислено си смучеше бонбона.
— Тогава това означава целият свят да отиде по дяволите — каза той.
— Слушай, не виждам защо се безпокоиш толкова. Предполагам, че просто са го задържали някъде — каза Морт, но дори и на него му прозвуча неубедително. Не беше да кажеш, че хората задържаха Смърт да му разкажат още някоя история, или че го потупваха по гърба и му казваха разни неща като: „Имаш време за едно малко ей там на крак, стари ми приятелю, няма защо да бързаш толкова за вкъщи“, или пък че го канеха да направят отбор по кегли и да излязат на Клачианско първенство след това, или пък… С внезапна, ужасна острота на Морт му хрумна, че Смърт трябва да беше най-самотното създание във вселената. В големия купон на Мирозданието той беше винаги в кухнята.
— Сигурен съм, че не знам какво му става на господаря напоследък — мънкаше Албърт. — Слез от стола, моето момиче. Я да ги погледнем тези пресечни точки.
Отвориха регистъра.