— Тя е кралска.
— Да, но може би няма да ти позволи да се движиш много бързо?
— Нямам намерение да бягам. Трябва да има достолепие. — И още веднъж очертанието на челюстта й проследи цялата линия на произхода й чак до праотеца — завоевател, който винаги е предпочитал да се движи много бързо и се е интересувал от достолепието толкова, колкото би могло да се носи на върха на остро копие.
Катуел разпери ръце.
— Добре — каза той. — Чудесно. Всички правим това, което можем. Само дано Морт да е измислил нещо.
— Трудно е да имаш доверие на призрак — рече Кели. — Той върви през стени!
— И аз си мисля за това — отвърна Катуел. — Това е загадка, нали? Той минава през нещата, само ако не знае, че го прави. Мисля, че това е индустриално заболяване.
— Какво?
— Почти бях сигурен снощи. Той става истински.
— Но ние всички сме истински! Поне ти си, а предполагам, че и аз съм.
— Но той става по-истински. Изключително истински. Истински почти толкова, колкото и Смърт, а много по-истински от това не можеш да станеш. Изобщо не можеш да станеш по-истински.
— Сигурна ли си? — попита Албърт, с подозрение.
— Разбира се — отвърна Изабел. — Изчисли си го сам, ако искаш.
Албърт погледна отново в голямата книга, а лицето му представляваше портрет на несигурността.
— Е, може и така да са — неохотно отстъпи той и си преписа двете имена на лист хартия. — Както и да е, има един начин да го разберем.
Той отвори най-горното чекмедже от писалището на Смърт и извади голяма желязна халка за ключове. На нея имаше само един ключ.
— КАКВО ЩЕ СТАНЕ СЕГА? — попита Морт.
— Трябва да вземем пясъчните часовници — отвърна Албърт. — Трябва да дойдеш с мен.
— Морт! — изсъска Изабел.
— Какво?
— Това, което току-що каза… — Тя замлъкна, после добави: — О, нищо. Просто прозвуча… странно.
— Само попитах какво ще стане сега — каза Морт.
— Да, но… о, няма значение.
Албърт профуча покрай тях и се измъкна в коридора също като двукрак паяк, докато не стигна до вратата, която винаги стоеше заключена. Ключът пасна съвършено. Вратата се отвори. Пантите й даже не изскърцаха; просто ги лъхна поток още по-дълбока тишина.
И бученето на пясък.
Морт и Изабел застанаха на прага, заковани на място, докато Албърт заподскача между редиците стъклария. Звукът не просто влизаше в телата през ушите, той пълзеше нагоре по краката и надолу през черепа и изпълваше мозъка дотогава, докато единственото, за което той можеше да мисли, беше връхлитащия, съскащ, сив шум, звукът на милиони животи, които се живеят. И които препускат към неизбежното си предназначение.
Погледите им се плъзнаха открай до край по безкрайните редици пясъчни часовници, всеки един — различен, всеки един — назован. Светлината от факлите, наредени по стените, се фокусираше върху тях, така че върху всеки часовник блестеше звезда. Далечните стени на стаята се губеха в галактиката от светлина.
Морт усети как пръстите на Изабел се свиват в ръката му. Когато заговори, гласът й беше напрегнат.
— Морт, някои от тях са толкова малки.
— ЗНАМ.
Стискането й се отпусна, много леко, като някой, който слага последното асо върху къща от карти и предпазливо отдръпва ръката си, да не би да събори цялата постройка.
— Кажи го пак? — тихо каза тя.
— Казах, че знам. Нищо не мога да направя. Не си ли влизала тук по-рано?
— Не — Тя леко се беше отдръпнала и го гледаше втренчено в очите.
— Не е по-зле, отколкото в библиотеката — каза Морт и почти си повярва. Но в библиотеката човек само можеше да прочете за това; тук вътре можеше да го види как се случва.
— Защо ме гледаш така? — добави той.
— Просто се опитвах да си спомня какъв цвят имат очите ти — каза тя — защото…
— Свършихте ли вече вие двамата! — изрева Албърт над бученето на пясъка. — Насам!
— Кафяви — каза Морт на Изабел. — Кафяви са. Защо?
— Побързайте!
— По-добре иди и му помогни — каза Изабел. — Той изглежда много се разстройва.
Морт я остави, със съзнание, внезапно превърнало се в блато от неудобство, и се отправи по плочките към мястото, където стоеше Албърт и нетърпеливо потропваше с крак.
— Какво трябва да направя? — попита той.
— Просто ме следвай.
Стаята премина в серия от коридори, всеки един — нареден с пясъчни часовници. Тук-там лавиците бяха разделени от каменни колони, изписани с ъгловати резки. От време на време Албърт хвърляше поглед към тях; той крачеше през лабиринта от пясък най-общо така, сякаш познаваше наизуст всеки завой.
— Има ли по един часовник за всеки, Албърт?