— НЕ ЗНАМ ЗА ТЕБ — каза той, — НО АЗ БИХ УНИЩОЖИЛ ЕДНО КЪРИ.
Макар да беше вече доста късно след полунощ, животът в града — близнак Анкх-Морпорк кипеше и вреше. На Морт Овчи рид му се бе видял забързан, но в сравнение с бъркотията наоколо най-подходящото определение за него по-скоро би било, да речем например, морга.
Поетите са се опитвали да възпеят Анкх-Морпорк. Безуспешно. Може би това е поради безусловната яростна жизненост на града, или може би самият факт, че едно такова място с милиони обитатели и без никаква канализация, е доста грубо за поетите, които предпочитат, и нищо чудно в това, нарцисите. Затова ще отбележим само, че Анкх-Морпорк бе изпълнен с живот като старо сирене в зноен ден, шумен като ругатня в катедрала, блестящ като нефтен разлив, разноцветен като натъртено място и пълен с енергия, работа, забързаност и хъс като у умряло куче върху термитна могила.
Имаше храмове, през чиито широко отворени врати се изливаше звън на гонгове и цимбали и огласяше улиците, а в случаите на някои по-консервативни фундаменталистки религии — съпроводен и от кратките писъци на жертвите. Имаше магазини, чиито странни стоки бяха изсипани направо на паважа. Очевидно имаше и изобилие от приятелски настроени млади дами, които изглежда не можеха да си позволят много дрехи. Имаше и бенгалски огньове, и жонгльори, и всевъзможни продавачи на мигновена трансцендентност.
И Смърт бродеше сред всичко това. Морт все очакваше да види как той минава през тълпите яко дим, но въобще не беше така. Простата истина беше, че там откъдето минеше Смърт, хората се отдръпваха.
Не така стояха обаче нещата за Морт. Тълпите, които внимателно се раздалечаваха, за да премине новият му господар, се събираха обратно, точно навреме за да препречат пътя му. Настъпваха го по краката, ръгаха го в ребрата, опитваха се да му продадат неприятни подправки и зеленчуци с красноречив вид, а една застаряваща дама каза, противно на очевидното, че й прилича на добре сложен младеж, който търси забавления.
Той й поблагодари и каза, че се надява забавлението вече да е започнало.
Смърт стигна до края на улицата, светлината от бенгалските огньове играеше с разноцветни отблясъци по полираното му теме, и помириса въздуха. Един пияница се заклатушка към него, но без видима причина направи обходна маневра в несигурното си движение, и сам без да знае защо.
— ТОВА Е ГРАДЪТ, МОМЧЕ — каза Смърт. — КАК ТИ СЕ СТРУВА?
— Много е голям — каза Морт неуверено. — Искам да кажа, защо всички тук искат да живеят натъпкани един до друг?
Смърт сви рамене.
— НА МЕН МИ ХАРЕСВА — каза той. — КИПИ ОТ ЖИВОТ.
— Сър?
— ДА?
— Какво е къри?
Сините огньове заблестяха дълбоко в погледа на Смърт.
— ХАПВАЛ ЛИ СИ НЯКОГА НАГОРЕЩЕНО ДО ЧЕРВЕНО КУБЧЕ ЛЕД?
— Не, сър — отвърна Морт.
— ТОВА Е ТО КЪРИТО.
— Сър?
— ДА?
Морт преглътна с усилие.
— Простете, сър, но татко казваше, ако нещо не разбирам, да задавам въпроси, нали сър?
— МНОГО ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО — каза Смърт. Свърна по една странична уличка, а тълпите пред него се разлетяха като свободни молекули.
— Такова, сър, забелязах, че… всъщност, работата е там, че… фактите сочат ясно сър, че…
— ДАВАЙ НАПРАВО, МОМЧЕ.
— Как така ядете храната, сър?
Смърт се закова на място, така че Морт се бутна в него. Момчето понечи да заговори, но той му направи знак да мълчи. Изглежда се ослушваше за нещо.
— ДА ЗНАЕШ — каза той, почти на себе си, — ПОНЯКОГА СТАВАМ МНОГО РАЗДРАЗНИТЕЛЕН.
Завъртя се на една пета и се понесе с бясна скорост надолу по уличката, а наметалото му се развяваше след него. Уличката се виеше между черни стени и заспали къщи, и беше не толкова пътна артерия, колкото една лъкатушеща бездна.
Смърт спря пред ръждясал варел с дъждовна вода, бръкна с цяла ръка в него и извади завързана торбичка, с тухла на другия край на връвта. Извади сабята си — блестяща лента от син пламък, и преряза въжето.
— НАПРАВО СТРАШНО СЕ ЯДОСВАМ — каза той. Обърна торбичката с дъното нагоре и Морт видя, как жалко се плъзват и образуват локва на паважа някакви подгизнали, космати топки. Смърт се пресегна с белите си пръсти и нежно ги погали.
Не мина много време и нещо подобно на сив пушек се издигна от котенцата, образувайки три малки котешки облачета във въздуха. От време на време те се издуваха, меняха очертанията си и премигваха срещу Морт с учудени сиви очи. Когато той посегна да докосне едно, ръката му мина през него и леко изтръпна.
— С ТАЗИ РАБОТА, ХОРАТА НЕ СЕ ПРЕДСТАВЯТ В НАЙ-ДОБРАТА СИ СВЕТЛИНА — каза Смърт. Духна към едно от котенцата и то леко се преобърна. Тъжното му, хленчещо „мяу“ прозвуча така, сякаш идва по ламаринена тръба от много, много далеч.