— Да.
— Това място не ми изглежда достатъчно голямо.
— Знаеш ли нещо за м-измерната топография?
— Хм. Не.
— Тогава на твое място, аз бих се въздържал да давам мнение — отвърна Албърт.
Той се спря пред полица часовници, хвърли отново един поглед към хартията, прокара ръка по редицата и внезапно дръпна един часовник. Горната половина беше почти празна.
— Дръж този — рече той. — Ако това нещо е правилно, тогава другият трябва да бъде някъде наблизо. А. Ето.
Морт завъртя двата пясъчни часовника в ръце. Единият имаше всички белези на важен живот, докато другият беше тумбест и невзрачен.
Морт прочете имената. Първият май се отнасяше за някакъв благородник в Ахатовата Империя. Вторият представляваше група пиктограми, които той разпозна, че са родом от Клач По Посока на Часовниковата Стрелка.
— Твои са — подсмихва се Албърт. — Колкото по-рано започнеш, толкова по-рано ще свършиш. Ще доведа Бинки пред главния вход.
— Очите ми добре ли ти изглеждат? — попита Морт, загрижено.
— Не виждам нищо, дето да не им е наред — каза Албърт. — Малко са червени по края, малко по-сини от обикновено, нищо особено.
Морт го последва обратно през дългите рафтове пясъчни часовници със замислено изражение. Изабел го видя да взима сабята от полицата до вратата и да изпробва острието й като я размаха във въздуха, точно както го правеше Смърт, ухилен невесело при задоволителния звук от гърма.
Тя разпозна походката. Той крачеше.
— Морт? — прошепна тя.
— ДА?
— Нещо ти става.
— ЗНАМ — каза Морт. — Но мисля, че мога да го контролирам.
Те чуха шума от копита отвън, Албърт отвори вратата и влезе, като търкаше ръце.
— Така, момче, няма време за…
Морт размаха сабята на една ръка разстояние. Тя разсече въздуха с шум като цепеща се коприна и се заби в рамката на вратата до ухото на Албърт.
— НА КОЛЕНЕ, АЛБЕРТО МАЛИК.
Долната устна на Албърт увисна. Очите му се извъртяха настрани към трептящото острие на няколко сантиметра от главата му, след което се свиха до плътни малки линии.
— Ти определено няма да посмееш, момче — каза той.
— МОРТ. — Сричката излетя бърза като камшичен удар и два пъти по-яростна.
— Имахме споразумение — каза Албърт, но в гласа му се прокрадна и едва доловима нотка на съмнение, като бръмчене на комар. — Бяхме се разбрали.
— Не е с мен.
— Имахме споразумение! Къде щяхме да стигнем, ако не спазвахме споразуменията си?
— Не знам аз къде съм щял да стигна — меко каза Морт. — НО ЗНАМ ТИ КЪДЕ ЩЕ СТИГНЕШ.
— Това не е справедливо! — Сега това беше хленч.
— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.
— Престани — каза Изабел. — Морт, държиш се глупаво. Не можеш да убиеш никого тук. Както и да е, ти не искаш наистина да убиеш Албърт.
— Тук не. Но бих могъл да го изпратя обратно в света.
Албърт пребледня.
— Няма да го направиш!
— Не? Мога да те върна и да те оставя там. Не бих казал, че ти остава много време, нали така? ТАКА ЛИ Е?
— Не говори така — каза Албърт, като все не успяваше да срещне погледа му. — Когато говориш така, приличаш на господаря.
— Бих могъл да съм много по-лош от господаря — равнодушно каза Морт. — Изабел, би ли отишла да донесеш книгата на Албърт?
— Морт, наистина мисля, че ти…
— ТРЯБВА ЛИ ДА ТЕ МОЛЯ ОТНОВО?
Тя побягна от стаята, пребледняла.
Албърт присви поглед срещу Морт по дължината на сабята и се усмихна с изкривена, лишена от всякакъв хумор усмивка.
— Няма да можеш да го контролираш вечно — каза той.
— Аз и не искам. Просто искам да го контролирам достатъчно дълго.
— Сега схващаш бързо, а? Колкото по-дълго го няма господарят, толкова повече ще заприличаш на него. Само че с теб ще бъде по-зле, защото ти ще помниш всичко за това какво е да си човек и…
— Ами ти? — озъби се Морт. — А ти какво можеш да си спомниш от това да си човек? Ако се върнеш обратно там, колко живот ти остава?
— Деветдесет и един дни, три часа и пет минути — незабавно отвърна Албърт. — Аз знаех, че той е по следите ми, разбираш ли? Но тук съм в безопасност, а и той не е чак толкова лош господар. Понякога не знам какво би правил той без мен.
— Да, никой не умира в собственото царство на Смърт. И ти си доволен от това? — попита Морт.
— Аз съм на повече от две хиляди години, наистина съм. Живял съм по-дълго от който и да било на този свят.
Морт поклати глава.
— Не си — каза той. — Просто повече си разтеглил нещата. Тук никой не живее наистина. Времето на това място е просто имитация. То не е истинско. Нищо не се променя. Бих предпочел да умра и да видя какво ще се случи след това, отколкото да прекарам вечността тук.