Алберто Малик стъпи на средата и вдигна жезъла над главата си. Усети го как се буди в ръцете му, усети изтръпването от спящата сила, която бавно и нарочно започна да се разгръща, като пробуждаш се тигър. Тя задвижи старя спомени за сила и магия, които забръмчаха из хваналите паяжина тавански помещения на мозъка му. Почувства се жив за пръв път от векове насам.
Облиза устни. Туптенето беше отмряло, оставяйки странна, очакваща тишина.
Малик вдигна глава и извика една-единствена сричка.
Синьо-зелен огън лумна от двата края на жезъла. Потопи октаринов пламък бликнаха от осемте върха на октограмата и обгърнаха магьосника. Всъщност, всичко това не беше необходимо, за да се извърши магията, но магьосниците считат сценичното появяване за много важно…
Както и изчезването. Той изчезна.
Стратохемисферични ветрове брулеха наметалото на Морт.
— Къде отиваме първо? — изкрещя Изабел в ухото му.
— Бес Пеларжик! — извика Морт, а вихърът отнесе думите му.
— Къде е това?
— Ахатовата Империя! Уравновесяващият Континент!
Той посочи надолу.
В момента той не пришпорваше Бинки, знаейки милите, които лежаха пред тях, така че сега големият бял кон се носеше в лек галоп над океана. Изабел погледна надолу към ревящите зелени вълни, увенчани с бяла пяна, и се притисна още по-плътно към Морт.
Морт се взря в масата облаци пред тях, които маркираха далечния континент и устоя на желанието да пришпори Бинки с плоското на сабята. Той никога не беше удрял коня и хич не беше сигурен какво ще се случи, ако го направи. Единственото, което можеше да направи, беше да чака.
Една ръка се появи изпод лакътя му и му подаде сандвич.
— Има шунка или сирене и лютеница — каза тя. — Можеш поне да хапнеш, нищо друго не можеш да направиш.
Морт погледна към мокрия триъгълник и се опита да си спомни кога за последен път е ял. Някога, извън обсега на часовника, във всеки случай — трябваше му календар, за да го изчисли. Взе сандвича.
— Благодаря — каза той, колкото можа по-мило.
Миниатюрното слънце се търкаляше надолу към хоризонта и влачеше ленивата си дневна светлина след себе си. Облаците напред растяха и се очертаха в розово и оранжево. След известно време той успя да различи по-тъмното петно на земята под тях и тук-там светлините на някой град.
Половин час по-късно той беше сигурен, че вижда отделни постройки. Ахатовата архитектура си падаше по тумбести пирамиди.
Бинки се спусна, докато копитата му не стигнаха едва на няколко стъпки над морето. Морт отново разгледа пясъчния часовник и леко дръпна юздите, за да насочи коня към едно морско пристанище в посока малко по-към Ръба от настоящия им маршрут.
Няколко кораба бяха на котва, предимно крайбрежни търговски кораби с по едно платно. Империята не насърчаваше поданиците си да ходят надалече, та да не би да видят неща, които биха ги обезпокоили. Поради същата причина тя беше вдигнала стена около цялата държава, патрулирана от Божествената Стража, чиято основна функция беше да стъпва тежко върху пръстите на всеки неин жител, който почувстваше, че би искал да излезе навън за пет минути за глътка чист въздух.
Това не се случваше често, тъй като повечето от поданиците на Слънчевия Император бяха доста щастливи от живота си вътре в Стената. Житейски факт е, че всеки е от едната или другата страна на някаква стена, така че единственото нещо, което трябва да се направи, е да забравиш за нея или да си измислиш по-здрави пръсти.
— Кой управлява това място? — попита Изабел, докато прелитаха над пристанището.
— Има някакво момче-император — каза Морт. — Но главният човек в действителност е Великият Везир, струва ми се.
— Никога не се доверявай на Велик Везир — мъдро изрече Изабел.
Всъщност, Слънчевият Император не го правеше. Везирът, името на когото беше Девет Въртящи се Огледала, имаше някои много ясни възгледи за това кой трябва да управлява страната, т.е., че това трябва да бъде той, а сега момчето беше станало достатъчно голямо, за да задава въпроси като: „Не мислиш ли, че стената би изглеждала по-добре с няколко врати в нея?“ и „Да, но какво е от другата страна?“, та той беше решил, че в името на собствените най-висши интереси на Императора е той да бъде отровен болезнено и погребан в негасена вар.
Бинки се приземи върху заравнен чакъл пред ниския, с много стаи дворец, като жестоко преподреди хармонията във вселената.13 Морт се плъзна от гърба му и помогна на Изабел да слезе.
— Само не ми се пречкай, става ли? — настойчиво попита той. — И не задавай въпроси.
13
Каменната градина на Универсалния Мир и Простота, подредена по заповед на стария Император Едно Слънчево Огледало,14 използваше икономията на мястото и сянката, за да символизира основното единство на душата, материята и хармонията на всички неща. Твърдеше се, че тайните в сърцевината на реалността са скрити в точното подреждане на камъните й.