Той мина на бегом няколко лакирани стъпала и забърза през мълчаливите стаи, като от време на време спираше, за да се ориентира по пясъчния часовник. Най-после той се шмугна по един коридор и се взря през богато украсена решетка към дълга, ниска стая, където Дворът се беше събрал за вечерното хранене.
Младият Слънчев Император седеше с кръстосани крака начело на килима, а плащът му от вермин и пера беше разстлан зад него. Той изглеждаше така, сякаш вече му е омалял. Останалата част от Двора седеше около килима в строг и сложен ред на старшинство, но и дума не можеше да става да се сбърка Везирът, който се тъпчеше от купата си с мармалад и варени водорасли по много подозрителен начин. Никой като че ли не се канеше да мре.
Морт прецапа през коридора, сви зад ъгъла и за малко не налетя на няколко едри членове на Божествената Стража, които се бяха скупчили около една шпионка в книжната стена и си предаваха цигара от ръка на ръка по онзи начин със свити длани, който използват войниците на стража.
Той се върна на пръсти обратно при решетката и подслуша следния разговор:
— Аз съм най-нещастният от смъртните. О, Иманентно Присъствие, да открия такова нещо, като това в иначе задоволителния ми мармалад — каза Везирът и протегна пръчиците си за ориз.
Дворът проточи врагове да види. Същото направи и Морт. Нямаше как да не се съгласи с направеното изявление нещото представляваше един вид синьо-зелена буца е гумени тръбички, увиснали от нея.
— Приготвящият храната ще бъде наказан, Благородни Персонаже на Ерудицията — каза Императорът. — Кой е взел излишните ребра?
— Не, О, Схватливи Татко на Твоя Народ, аз по-скоро имах предвид факта, че това е, струва ми се, мехурът и далакът на дълбоководната пухкава змиорка, както се твърди, най-вкусната хапка, до такава степен, че тя може да бъде изядена само от онези любимци на боговете или поне така е написано, сред компанията на които аз, разбира се, не включвам собствената си жалка особа.
С ловко движение той я прехвърли в купата на Императора, където тя се разклати и застана на едно място. Момчето я гледа известно време, след което я набоде с пръчицата си.
— А! — каза то, — но не е ли също така написано и то не от кого да е, а от самия велик философ Ли Тин Ласкателя, че ученият стои по-високо от принца? Аз като че ли си спомням как ти ми даде да прочета откъса веднъж, О, Верни и Прилежни Търсачо на Знанието.
Нещото описа още една кратка дъга във въздуха и цопна извинително в купата на Везира. Той бързо го грабна и го насочи за втори сервис. Очите му се присвиха.
— Такъв може по принцип да е случаят, О, Нефритен Поточе на Мъдростта, но конкретно аз не мога да бъда поставен над Императора, когото обичам като свой собствен син и го правя още от злощастната смърт на покойния му баща, така че аз полагам този малък дар в нозете ти.
Погледите на двора проследиха нещастния орган в третия му полет през килима, но Императорът грабна ветрилото си и нанесе великолепен удар, с който го върна обратно в купата на Везира с такава сила, че вдигна във въздуха фонтан от водорасли.
— Някой да го изяде, за бога — извика Морт, съвършено нечут. — Бързам!
— Ти действително си най-верният от слугите, О, Предани и Действително Единствен Друже на Покойните Ми Баща и Дядо, Когато Те Са Се Споминали, и следователно аз повелявам, че твоята награда ще бъде тази най-рядка и деликатесна сред хапките.
Везирът несигурно побутна нещото и погледна право в усмивката на Императора. Тя беше ведра и ужасна. Зарови из ума си за извинение.
— Уви, изглежда, че вече съм ял твърде много… — започна той, но с жест Императорът му повели да мълчи.
— Без съмнение тя изисква подходяща подправка — каза той и плесна с ръце. Стената зад него се разпори от горе до долу и четирима Божествени Стражи прекрачиха през нея — тримата размахваха уверено саби, а четвъртият се опитваше бързо да преглътне горящ фас.
Купата на Везира падна от ръцете му.
— Най-верният от моите слуги вярва, че не му е останало място за тази последна хапка — каза Императорът. — Без съмнение вие можете да изследвате стомаха му, за да проверите дали това е вярно. Защо на този мъж му излиза пушек от ушите?
— Тръпне за действие. О, Небесно Величие — бързо отговори сержантът. — Няма спиране, страхувам се.
— Тогава нека вземе ножа си и… о, Везирът все пак изглежда гладен, в края на краищата. Браво.
Настъпи абсолютна тишина, докато бузите на Везира се издуваха ритмично. После той преглътна.
— Вкусно — каза той. — Превъзходно. Наистина храната на боговете, а сега, бихте ли ме извинили… — Той опъна крака и се нагласи като да стане. На челото му се бяха появили капчици пот.