— Ти искаш да се оттеглиш? — попита Императорът със събрани вежди.
— Неотложни държавни дела, О, Прозорливи Персонаже на…
— Седни. Да се става толкова скоро след хранене може да се отрази зле на храносмилането — каза Императорът, а стражите кимнаха в знак на съгласие. — Освен това, няма никакви неотложни държавни дела, освен ако нямаш предвид онези в малкото червено шишенце, надписано „Противоотрова“ в черния лакиран скрин върху бамбуковата рогозка в покоите ти, О, Лампо със Среднощна Газ.
В ушите на Везира звънтеше. Лицето му започна да посинява.
— Виждате ли? — каза Императорът. — Преждевременната дейност на пълен стомах води до лошо настроение. Нека това съобщение стигне бързо до всички кътчета на моята страна, така че всички хора да узнаят за твоето злощастно положение и следователно да си извлекат поука.
— Аз… трябва… да поздравя вашия… Персонаж за това… разсъждение — каза Везирът и залитна напред в блюдо от варени раци с меки черупки.
— Имах отличен учител — отвърна Императорът.
— КРАЙНО ВРЕМЕ БЕШЕ! — каза Морт и замахна със сабята.
Миг по-късно душата на Везира се изправи от килима и изгледа Морт от глава до пети.
— Кой си ти, варварино? — озъби се той.
— СМЪРТ.
— Не и моят Смърт — твърдо отсече Везирът. — Къде е Черният Небесен Дракон на Огъня?
— ТОЙ НЕ МОЖА ДА ДОЙДЕ — каза Морт. Във въздуха зад душата на Везира се образуваха сенки. Няколко от тях носеха императорски плащове, но имаше и цял куп други, които ги блъскаха, и всички те изглеждаха крайно нетърпеливи да приветстват новодошлия в земите на мъртвите.
— Струва ми се, че тук са дошли някакви хора да те видят — каза Морт и бързо си тръгна. Когато стигна до коридора, душата на Везира започна да пищи…
Изабел стоеше търпеливо до Бинки, който се радваше на късен обед с петстотингодишно дърво бонзай.
— Един по-малко — каза Морт, докато се качваше на седлото. — Хайде. Имам лошо предчувствие за следващия, а нямаме много време.
Албърт се материализира в центъра на Невидимия Университет, всъщност, на същото място, от което беше напуснал света преди някакви си две хиляди години.
Той изръмжа от удоволствие и изтупа няколко песъчинки прах от робата си.
Усети, че го наблюдават; вдигна очи и откри, че се е появил на тоя свят под суровия мраморен поглед на самия себе си.
Намести очилата си и се вгледа неодобрително в бронзовата табелка, завинтена за пиедестала му. Тя гласеше:
Дотук с предсказанията, помисли си той. А ако толкова го ценяха, можеха поне да ангажират някой порядъчен скулптор. Това беше безобразие. Носът беше съвсем сбъркан. А на това крак ли му се вика? Освен това, хората си бяха издълбали имената върху него. Нито пък някой би го видял умрял с такава шапка. Естествено, стига да можеше да направи нещо, въобще нямаше да го видят умрял.
Албърт насочи октаринова светкавица към отвратителното нещо и се ухили злобно, когато то експлодира и се превърна в прах.
— Така — каза той най-общо на целия Диск, — върнах се.
Изтръпването от магията премина по цялата му ръка и разпали топъл пламък в мозъка му. Как му липсваше през всичките тези години…
При шума от експлозията магьосници се втурнаха през големите двойни врати и в движение се натъкнаха на погрешен извод.
Там беше пиедесталът, и то празен. Над всичко се носеше облак от мраморен прах. А като си мърмореше сам на себе си, от него излезе Албърт.
Магьосниците най-отзад на тълпата започнаха да се измъкват колкото можеха по-бързо и по-тихо. Нямаше нито един от тях, който, някога в щурата си младост, да не е слагал най-използвания нощен съд върху главата на стария Алберт или да не е дълбал името си някъде по хладната анатомия на статуята, или пък да не е разливал бира по пиедестала. Даже още по-лошо от това — по време на Дрипавата Седмица, когато пиенето течеше бързо, а клозетът изглеждаше твърде далеч, че да се дотътриш до него. Всичко това им се беше струвало много весела идея на времето. А сега, внезапно вече не изглеждаше така.
Само две фигури останаха да срещнат очи в очи гнева на статуята, първата — защото си беше закачил робата на вратата, а втората — защото той всъщност беше маймуна и, следователно, можеше да проявява незаинтересовано отношение към делата на хората.
Албърт сграбчи магьосника, който отчаяно се опитваше да влезе в стената. Мъжът изпищя.
— Добре, добре, признавам си! Тогава съм бил пиян, повярвай ми, не съм го искал, божичко, съжалявам, толкова съжалявам…