— Пирамидите на Тсорт на лунна светлина! — хлъцна Изабел. — Колко романтично!
— ОЦВЕТЕНИ С КРЪВТА НА ХИЛЯДИ РОБИ — отбеляза Морт.
— Моля те, недей.
— Съжалявам, но практическата страна на факта е, че тези…
— Добре, добре, постигна целта си — раздразнено каза Изабел.
— Много усилия трябва да идат, докато се погребе един цар — рече Морт, докато кръжаха над една от по-малките пирамиди. — Тъпчат ги догоре с консерванти, нали се сещаш, така че да ги запазят и за следващия свят.
— Става ли?
— Видимо не — Морт се наведе над врата на Бинки. — Там долу има факли — каза той. — Дръж се.
Встрани от алеята на пирамидите се виеше процесия, водена от гигантска статуя на Офлър — Богът Крокодил, носен от сто потящи се роби. Бинки препусна в галоп над нея, съвършено незабелязан, и се приземи безупречно на четири крака върху твърдо отъпкания пясък пред входа на пирамидата.
— Мариновали са поредния цар — каза Морт. Той отново разгледа пясъчния часовник на лунната светлина. Беше доста обикновен, не от тези, които обикновено се свързват с царствеността.
— Това не може да бъде той — каза Изабел. — Те не ги мариноват, докато още са живи, нали така?
— Надявам се, че не, защото бях чел, че преди да ги балсамират, те, хм, ги разпарят и им махат…
— Не искам да слушам…
— … всички меки неща — неубедително завърши Морт. — Ами ако мариноването не стане, наистина, я си представи само, че трябва да се разхождаш насам-натам без нищо…
— Та значи, това не е царят, когото си дошъл да вземеш — високо каза Изабел. — Но кой е тогава?
Морт се обърна към тъмния вход. До зори нямаше да го запечатат, за да дадат време на душата на мъртвия цар да напусне. Изглеждаше дълбок и прокобен, като намекваше за цели, значително по-страшни, отколкото, да речем, да се поддържа острието на бръснача чисто и остро.
— Да разберем — каза той.
— Внимавайте! Той се връща!
Осемте най-старши магьосници на Университета се строиха в редица, опитаха се да пригладят бради и като цяло направиха безуспешен опит да изглеждат представително. Не беше лесно. Бяха ги измъкнали от работните им стаи, или от следобедното им бренди пред бумтящия огън, или от тихото им съзерцание под носна кърпичка някъде в удобен стол, и всички те се чувстваха крайно неспокойни и доста объркани. Непрекъснато обръщаха погледи към празния пиедестал.
Само едно създание би могло да повтори израженията на лицата им, и това щеше да е гълъбът, който е чул не само, че Лорд Нелсън е слязъл от колоната си, но и също така, че е бил видян да си купува двуцевка 12-и калибър и кутия патрони.
— Идва по коридора! — извика Ринсуинд и се хвърли зад една колона.
Събраните магове загледаха голямата двойна врата така, сякаш тя се канеше да експлодира, което показва колко далновидни бяха, защото тя наистина експлодира. Дъбови трески с размерите на кибритени клечки заваляха сред тях и на фона на светлината се появи малка, слаба фигура. В едната си ръка държеше димящ жезъл. В другата държеше малка, жълта крастава жаба.
— Ринсуинд! — изрева Албърт.
— Господине!
— Вземи това нещо и го ликвидирай.
Жабата изпълзя в ръката на Ринсуинд и го погледна с извинение.
— Това е последният път, когато някой скапан кръчмар се държи нахално с магьосник — каза Албърт самодоволно. — Махам се от този град за стотина-двеста години и изведнъж явно хората решават, че могат да се държат нагло с магьосниците, а?
Един от старшите магьосници смотолеви нещо.
— Какво беше това? Да каже, който беше!
— Като касиер на този университет, трябва да кажа, че ние винаги сме поощрявали политика на добросъседство и уважение към обществото — измънка магьосникът, като се опитваше да избегне гневния, пронизващ като свредел поглед на Албърт. На съвестта му тежеше едно нахлупено нощно гърне, както и три случая на непристойни надписи върху статуята, които щяха да бъдат взети под внимание.
Долната устна на Албърт увисна от учудване.
— Защо? — попита той.
— Ами, ъ-ъ, чувство на граждански дълг, ние мислим, че е жизненоважно да даваме прим… арргх!
Магьосникът отчаяно се заопитва да изгаси пламъците в брадата си. Албърт свали жезъла си и бавно прокара поглед по редицата магове. Те се огънаха пред него като трева във вихрена буря.
— Някой друг да иска да прояви чувство на граждански дълг? — попита той. — Добри съседи, някой да иска? — Той се изправи в цял ръст. — Ах, вие безгръбначни личинки такива! Аз не съм основал този Университет, за да можете вие да давате назаем скапаната тревокосачка на хората! Каква е ползата от това да имате силата, ако не я използвате? Хората не ви засвидетелстват уважение, и вие не оставяте от скапаните им кръчми даже и колкото да си опекат кестени на него, ясно ли е?