Нещо като лека въздишка се изтръгна от събраните магьосници. Те тъжно се загледаха в жабата в ръката на Ринсуинд. Повечето от тях, в дните на тяхната младост, бяха овладели изкуството да се напиват до дупка в „Барабана“. Разбира се, всичко това вече беше останало зад гърба им, но ежегодната пищна вечеря на Гилдията на Търговците щеше да се състои идната вечер на втория етаж на „Барабана“, и на всички магьосници Осмо Ниво бяха изпратени любезни покани; щеше да има печен лебед и два вида плодова салата, както и множество братски тостове за „Нашите почитаеми, не, изтъкнати гости“, докато не станеше време колежанските портиери да се появят с количките.
Албърт се разходи важно по редицата, като ръгваше тук-там корема, ако видеше такъв, с жезъла си. Съзнанието му танцуваше и пееше. Да се върна? Никога! Това беше сила, това беше живот; ще се изправи срещу стария скелет и ще го заплюе право в кухия череп.
— Според Димящото Огледало на Гризм тук ще има някоя и друга промяна!
Онези магьосници, които бяха учили история, кимнаха притеснено. Това щеше да рече връщане към каменния под, ставане от сън, когато навън е още тъмно, никакъв алкохол по никакъв повод и запаметяване на истинските имена на всичко, чак докато мозъкът им се пръснеше.
— Какво прави този човек!
Един магьосник, който разсеяно беше посегнал към кесийката си с тютюн, изпусна полусвитата цигара от треперещите си пръсти. Щом удари пода, тя подскочи и всички магьосници я проследиха с копнеещи погледи как се изтърколи, докато Албърт не пристъпи пъргаво напред и не я смачка.
Албърт се завъртя. Ринсуинд, който го следваше като един вид неофициален адютант, почти се блъсна в него.
— Ти! Ринс-к’во-беше! Ти ли запали?
— Не, господине! Гаден навик! — Ринсуинд не смееше да срещне погледите на по-старшите от него. Изведнъж си даде сметка, че си е създал няколко доживотни врагове и не беше никаква утеха да знае, че може би няма да ги има задълго.
— Добре! Дръж ми жезъла. Така, а вие, шайка нещастни отстъпници, това ще спре, чувате ли? Първото нещо утре, ставане в зори, три обиколки на двора и пак тука за физзарядка! Умерено хранене! Учене! Здравни упражнения! И тая проклета маймуна отива в някой цирк, първото нещо!
— Ууук?
Няколко от по-старите магьосници затвориха очи.
— Но най-напред — каза Албърт, като снижи глас, — вие ще ми помогнете като направите Ритуала на АшкЕнт.
— Аз имам нещо за довършване — добави той.
Морт крачеше през черните като рог коридори на пирамидата, а Изабел припкаше след него. Слабият отблясък от сабята му осветяваше неприятни неща; Офлър — Богът Крокодил представляваше козметична реклама в сравнение с някои от нещата, които народът на Тсорт почиташе. В алкови по пътя стояха статуи на създания, очевидно изградени от всички парчетии, останали на Бог.
— Защо са тук? — прошепна Изабел.
— Тсортеанските свещеници казват, че когато пирамидата бъде запечатана, те оживяват и обикалят коридорите, за да пазят тялото на царя от евентуални крадци — каза Морт.
— Какво ужасно суеверие.
— Кой е казал нещо за суеверие? — разсеяно каза Морт.
— Те наистина оживяват?
— Единственото, което казвам, е, че когато Тсортеанците прокълнат някое място, повече не се занимават с него.
Морт сви зад ъгъл и за един миг, в който сърцето й спря, Изабел го изгуби от погледа си. Втурна се в мрака и се блъсна в него. Той изследваше една птица с глава на куче.
— Ъргх! — каза тя. — Не те ли втриса чак до мозъка?
— Не — равнодушно отвърна Морт.
— Защо не?
— ЗАЩОТО АЗ СЪМ МОРТ.
Той се обърна и тя видя очите му, блеснали като сини карфици.
— Престани!
— АЗ… НЕ МОГА.
Тя се опита да се засмее. Не можа.
— Ти не си Смърт — каза тя. — Ти само вършиш неговата работа.
— СМЪРТ Е ТОЗИ, КОЙТО ВЪРШИ РАБОТАТА НА СМЪРТ.
Шокираното мълчание, което последва това, беше нарушено от стенание някъде по-нататък по коридора. Морт се обърна на пети и забърза към него.
Той е прав, помисли си Изабел. Даже начинът, по който се движи…
Но страхът от тъмнината, която светлината привличаше към нея, победи всички останали съмнения и тя се помъкна след него, покрай още един ъгъл и в нещо, което изглеждаше, на колебливия блясък на сабята, че е нещо средно между съкровищница и много претрупан таван.
— Какво е това място? — прошепна тя. — Никога не съм виждала толкова много вещи!