— Не теб, идиот такъв!
Тя се вгледа в сините, лишени от зеници езера на очите му. Беше все едно гледаш в главоломен тунел.
Морт изви гръб и изкрещя някакво проклятие, толкова древно и злостно, че в силното магическо поле то придоби действителна форма, размаха кожените си крила и избяга крадешком. Една лична гръмотевица се разби в пясъчните дюни.
Очите му отново я привлякоха. Тя отмести поглед настрани, преди да падне като камък в кладенец от синя светлина.
— ЗАПОВЯДВАМ ТИ.
Гласът на Морт би могъл да пробие дупки в скала.
— Татко изпробваше този глас върху мен с години — спокойно каза тя. — Обикновено, когато искаше да си подредя спалнята. И тогава не ми действаше.
Морт изпищя друго проклятие, което тупна от въздуха и се опита да се зарови в пясъка.
— БОЛКАТА…
— Всичко е само в главата ти — каза тя, съпротивлявайки се на силата, която искаше да ги завлече към проблясващата врата. — Ти не си Смърт. Ти си просто Морт. Ти си това, което аз мисля, че си.
В центъра на замъглената синева на очите му имаше две миниатюрни кафени точици, които нарастваха със скоростта на погледа.
Бурята около тях се надигна и зави. Морт изпищя.
Ритуалът на АшкЕнт, много просто, вика и задължава Смърт. Студентите по окултизъм знаят много добре, че той може да се извърши с просто заклинание, три малки парчета дърво и четири супени лъжици миша кръв, но никой магьосник, който си заслужава островърхата шапка, не би си и помислил даже да направи нещо толкова обикновено; вдън сърцата си те знаеха, че ако една магия не включва големи, жълти свещи, изобилие от рядък тамян, кръгове, начертани по пода с осем различни цвята тебешир, както и няколко казана наоколо, то тя просто не си заслужава да се прави.
Осемте магьосника по местата им — върховете на огромния церемониален октограм, се люлееха и пееха монотонно, протегнали ръце настрани, така че едва-едва докосваха пръстите на маговете от двете си страни.
Но нещо не беше наред. Наистина, в самия център на живия осмоъгълник се беше образувала мъгла, но тя се гърчеше и свиваше навътре, като отказваше да се фокусира.
— Още сила! — извика Албърт. — Дайте й повече сила!
Моментално в пушека се появи фигура в черна роба, стиснала проблясваща сабя. Албърт изруга, щом зърна бледото лице под качулката; то не беше достатъчно бледо.
— Не! — изкрещя Албърт, като се хвърли в октограмата и размаха ръце срещу трепкащата фигура. — Не ти, не ти…
А в далечния Тсорт, Изабел забрави, че е дама, сви юмрук, притвори очи и тресна Морт право в ченето. Светът около нея експлодира…
В кухнята на Къщата на Ребрата на Харга тиганът с горещото олио падна на земята, от което котките се втурнаха навън през вратата…
В голямата зала на Невидимия Университет всичко се случи на мига.15
Огромната сила, която магьосниците упражняваха върху призрачното царство, изведнъж придоби един фокус. Като коркова тапа, която не иска да излезе от бутилката, като топка лютив кетчуп от обърнатото шише на Вечността, Смърт се приземи в осмоъгълника и изруга.
Едва твърде късно Албърт си даде сметка, че е вътре в омагьосания кръг и се хвърли към краищата. Но костеливи пръсти го сграбчиха за края на плаша.
Магьосниците, онези от тях, които все още си стояха на краката и бяха в съзнание, с изненада видяха, че Смърт беше облечен в кухненска престилка и държеше котенце.
— Защо трябваше ДА РАЗВАЛЯТЕ ВСИЧКО?
— Да развалим всичко? Случайно да си видял какво направи момчето? — сряза го Албърт, като все още се опитваше да стигне до края на кръга.
Смърт вдигна череп и подуши въздуха.
Звукът си проби път през всички останали шумове в залата и ги накара да замлъкнат.
Това беше онзи шум, който се чува в сумрачните краища на сънищата, точно този, който те кара да се събудиш, облян в студената пот на смъртния ужас. Беше сумтенето под вратата на страха. Беше като сумтенето на таралеж, но ако наистина беше така, то това беше такъв таралеж, дето не го побира полето и който размазва камиони. Това беше от онези шумове, които човек не би искал да чуе втори път; не би искал да ги чуе даже веднъж.
Смърт бавно се изправи.
— ТАКА ЛИ СЕ ОТПЛАЩА ТОЙ ЗА ДОБРИНАТА МИ? ДА ОТКРАДНЕ ДЪЩЕРЯ МИ, ДА ОБИЖДА СЛУГИТЕ МИ И ДА РИСКУВА МАТЕРИЯТА НА РЕАЛНОСТТА ЗАРАДИ НЯКАКВА СВОЯ ПРИЩЯВКА? О, КОЛКО ГЛУПАВО! ГЛУПАВО! ДЪРЖАХ СЕ ГЛУПАВО ТОЛКОВА ДЪЛГО ВРЕМЕ!
— Господарю, бихте ли били така добър само да ми пуснете плаща… — започна Албърт и забеляза умоляваща нотка в гласа си, нотка, която преди това я нямаше.
Смърт не му обърна внимание. Той щракна с пръсти като кастанети и престилката около кръста му избухна в краткотрайни пламъци. Котенцето, обаче, той остави много внимателно на земята и лекичко го побутна с крак.
15
Това не е точно така. Всепризнато от всички философи е, че най-краткото време, за което може да се случи всичко, е хиляда милиарда години.