— НЕ МУ ЛИ ДАДОХ НАЙ-ГОЛЯМАТА ВЪЗМОЖНОСТ?
— Точно така, господарю, а сега, ако може да се насочите…
— УМЕНИЯ? ДА НАПРАВИ КАРИЕРА? ПЕРСПЕКТИВИ? РАБОТА ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ?
— Така е, а ако само бихте искали да ми пуснете…
Промяната в тона на Албърт беше тотална. Фанфарите на заповедите се бяха превърнали в жалки, молещи пикола. Той звучеше ужасен, и наистина беше, но успя да улови погледа на Ринсуинд и изсъска:
— Жезълът ми! Хвърли ми жезъла! Докато е в кръга, той не е непобедим! Дай ми жезъла и аз ще се освободя!
Ринсуинд каза:
— Моля?
— О, МОЯ Е ВИНАТА, ЧЕ СЕ ПОДДАДОХ НА ТЕЗИ СЛАБОСТИ НА ТОВА, КОЕТО ПОРАДИ ЛИПСАТА НА ПО-ДОБРА ДУМА, ЩЕ НАРЕКА ПЛЪТТА!
— Жезълът ми, идиот такъв, жезълът ми! — изломоти Албърт.
— Моля?
— БРАВО, СЛУЖИТЕЛЮ МОЙ, ЧЕ МЕ ОТРЕЗВИ — каза Смърт. — НЕКА ДА НЕ ГУБИМ ВРЕМЕ.
— Жезъл…!
Чу се пукване и нахлу въздух. Пламъците на свещите се разтегнаха като очертанията на огън за един миг, след което угаснаха.
Мина известно време.
После, някъде близо откъм пода гласът на касиера каза:
— Това беше много нелюбезно, Ринсуинд, да изгубиш жезъла му по този начин. Напомни ми да те дисциплинирам сурово тия дни. Някой да има кибрит?
— Не знам какво стана с него! Просто го облегнах на колоната, а сега той…
— Ууук.
— Ох — рече Ринсуинд.
— Допълнителна дажба банани за тази маймуна — спокойно рече касиерът. Драснаха кибрит и някой успя да запали свещ. Магьосниците започнаха да се вдигат от пода.
— Е, това беше урок за всички ни — продължи касиерът, докато изтупваше прах и восък от плаща си. Вдигна очи, като очакваше да види статуята на Алберто Малик обратно върху пиедестала й.
— Явно дори и статуите си имат чувства — каза той. — Самият аз си спомням, когато бях студент едва първа година, как си написах името върху… е, няма значение. Както и да е, предлагам тук и сега да възстановим статуята.
Предложението му беше посрещнато с мъртво мълчание.
— С, да речем, абсолютно копие, излято от злато. Подобаващо украсено със скъпоценни камъни, както подхожда на великия наш основател — оживено продължи той.
— И за да сме сигурни, че студентите няма да я оскверняват по никакъв начин, предлагам след това да я изправим в най-дълбокото мазе — продължи той.
— След което да заключим вратата — допълни. Няколко магьосника започнаха да се развеселяват.
— И да изхвърлим ключа? — рече Ринсуинд.
— И да заварим вратата — каза касиерът. Той току-що си беше спомнил за „Поправения Барабан“. Помисли известно време и си спомни и за режима за физическата подготовка.
— И после да зазидаме вратата — каза той. Избухна вълна от аплодисменти.
— И да изхвърлим зидаря! — изкикоти се Ринсуинд, който усещаше, че схваща чалъма на играта.
Касиерът се начумери срещу него.
— Няма нужда да се увличаш толкова — рече той.
В тишината една по-голяма от обикновено пясъчна дюна се изгърби тромаво, след което се разпадна, за да се появи Бинки, който духаше пясък от ноздрите си и тресеше грива.
Морт отвори очи.
Трябва да има дума за този кратък период от време точно след като се събуди човек, когато съзнанието му е пълно с топло, розово нищо. Лежиш си там напълно изпразнен от мисъл, с изключение на едно нарастващо подозрение, че насочени право срещу теб, като чорап пълен с мокър пясък, в нощна уличка, се носят всички онези спомени, без които би предпочел да минеш, и които се свеждат до факта, че единственият успокояващ фактор в ужасното ти бъдеще е увереността, че то ще бъде доста кратко.
Морт се изправи и вдигна ръце на главата си, за да я накара да спре да се развърта.
Пясъкът до него се надигна и Изабел се изправи в седнало положение. Косата й беше пълна с пясък, а лицето й беше изцапано от праха на пирамидите. Част от косата й се беше накъдрила по краищата. Тя се вгледа апатично в него.
— Ти удари ли ме? — попита той, като леко опипа челюстта си.
— Да.
— О!
Той погледна към небето, като че ли то можеше да му припомни нещата. Трябваше да е някъде, и то скоро, спомни си той. После си спомни нещо друго.
— Благодаря ти — каза.
— По всяко време, уверявам те.
Изабел се изправи на крака и се опита да изтупа мръсотията и паяжината от дрехата си.
— Ще спасяваме ли онази твоя принцеса? — неуверено попита тя.
Собствената, лична, вътрешна реалност на Морт го догони. Със сподавен вик той се изстреля на крака, видя как син фойерверк избухна пред очите му и рухна отново. Изабел го улови под раменете и отново го вдигна на крака.