— Нека слезем при реката — каза тя. — Мисля, че на всички ще ни се отрази добре, ако пийнем.
— Какво се случи с мен?
Тя сви рамене колкото можа по-добре, докато носеше тежестта му.
— Някой използва Ритуала на АшкЕнт. Татко го мрази, той казва, че винаги го викат в неподходящи моменти. Онази… част от теб, която беше Смърт, отиде, а ти остана. Струва ми се. Поне собственият ти глас се върна.
— Колко е часът?
— В колко часа каза, че свещениците затварят пирамидата?
Морт примижа през сълзящите си очи назад към гроба на царя. Нямаше съмнение — осветени от факли пръсти работеха по вратата. Скоро, съгласно легендата, пазачите ще оживеят и ще започнат безкрайния си патрул.
Той знаеше, че те ще го направят. Спомни си знанието. Спомни си съзнанието си, което се чувстваше студено като лед, и безбрежно като нощното небе. Спомни си, че са го призовали към неохотно съществуване в момента, в който е заживяло първото създание, със сигурното знание, че той ще надживее живота, докато и последното създание във вселената не се оттегли в мир, когато — тогава, негово задължение ще бъде, образно казано, да качи столовете върху масите и да изгаси светлините.
Спомни си самотата.
— Не ме оставяй — настойчиво каза той.
— Тук съм — отвърна тя. — Толкова дълго, колкото имаш нужда от мен.
— Полунощ е — тъпо каза той, като се свлече до Тсорт и сведе болящата го глава към водата. До себе си чу шум все едно изпразваха вана, когато Бинки също отпи.
— Това означава ли, че сме закъснели твърде много?
— Да.
— Съжалявам. Щеше ми се да можех да направя нещо.
— Не можеш.
— Поне удържа обещанието си към Албърт.
— Да — горчиво каза Морт. — Поне това направих. Почти целият път от единия край на Диска до другия…
Трябва да има дума за онази микроскопична искрица надежда, която не смееш даже да таиш, да не би самият акт на признаването й да я накара да изчезне, като опита да видиш фотон. Можеш само предпазливо да се промъкнеш до нея, да погледнеш покрай нея, да минеш покрай нея и да я чакаш да стане достатъчно голяма, че да се изправи пред света.
Той вдигна мокра глава и погледна към залязващия хоризонт, като се опитваше да си припомни големия модел на Диска в кабинета на Смърт, без в действителност да позволи на вселената да разбере какво изпитва.
В мигове като този може да ти се стори, че евентуалността е така прецизно балансирана, че дори само ако мислиш твърде високо, може да развалиш всичко.
Той се ориентира по тънките ленти на Централните Светлини, които танцуваха на фона на звездите, и вдъхновено предположи, че Сто Лат е… ей там…
— Полунощ — каза той на глас.
— Вече мина полунощ — каза Изабел.
Морт се изправи, като се мъчеше да не позволи радостта да струи от него като от фар, и сграбчи хамута на Бинки.
— Хайде — каза той. — Нямаме много време.
— За какво говориш?
Морт се пресегна надолу да я вдигне зад гърба си. Това беше хубава идея, но означаваше просто, че за малко не се изтърси от седлото. Тя леко го бутна обратно и се качи сама. Бинки полетя ниско настрани, доловил трескавото вълнение на Морт, като пръхтеше и риеше в пясъка.
— Попитах, за какво говориш?
Морт обърна коня с лице срещу далечния огън на залеза.
— Скоростта на нощта — каза той.
Катуел подаде глава над назъбените стени на двореца и изпъшка. Преградата беше само на една улица разстояние, ясно видима на октарината, а на него не му се налагаше да си представя пращенето. Чуваше го — гадно, като рязане на трион бръмчене, когато случайни частици от възможността удряха повърхността на преградата и освобождаваха енергията си под формата на шум. Докато отъпкваше пътя си по улицата, бисерната стена погълна празничната украса, факлите и очакващите тълпи и остави само тъмни улици. Някъде там отвън, помисли си Катуел, аз спя дълбоко в леглото си и нищо от това не се е случвало. Блазе ми.
Той се наведе бързо, плъзна се по стълбата на паветата и запраши назад към главната зала, а краищата на плаша му се вееха около глезените му. Той се вмъкна през малката вратичка на огромните порти и нареди на стражите да я заключат, после отново грабна поли и затупа по един страничен коридор, така че гостите да не го забележат.
Залата беше осветена от хиляди свещи и препълнена със сановници от Сто Лат, почти всички те — леко несигурни защо са там. И, разбира се, там беше и слонът.
Именно слонът беше този, който бе убедил Катуел, че е излязъл от границите на разума, но няколко часа по-рано това му се беше сторила добра идея, когато раздразнението му от лошото зрение на Висшия Свещеник го беше накарало да си спомни, че една дъскорезница на края на града притежава гореспоменатия звяр за превозване на тежки товари. Той беше стар, имаше артрит и неуравновесен характер, но имаше едно важно преимущество като обект на жертвоприношението. Висшият Свещеник трябваше да може да го види.