— Ако някои хора не предприемат нещо — сдържано каза Кели, — ще си имат неприятности.
Шепот.
— Не знам, сигурен съм — каза Висшият Свещеник. — Тогава хората въобще може да не си губят времето с религиозна… мм, церемония. Доведете проклетия слон тогава.
Дяконът погледна обезумял към Катуел и махна на стражите. Докато те, с викове и насочени тояги, караха плавно полюшващия се техен повереник напред, младият свещеник се промъкна до Катуел и пъхна нещо в ръката му.
Той погледна надолу. Беше шапка за плуване.
— Това необходимо ли е?
— Той е много набожен — каза дяконът. — Може да ни потрябва и шнорхел.
Слонът стигна до олтара и беше накаран, не много трудно, да коленичи. Той изхълца.
— Е, добре, къде е той? — сърдито попита Висшият Свещеник. — Нека свършваме с този… мм, фарс!
Зашепна тогава дяконът. Висшият Свещеник слушаше, кимна мрачно, взе жертвения си нож с бяла дръжка и го вдигна с две ръце над главата си. Цялата зала гледаше, притаила дъх. После отново го свали.
— Къде пред мен?
Шепот.
— Аз със сигурност нямам нужда от помощта ти, моето момче! Аз принасям в жертва мъже и момчета… и, мм, жени и животни… в продължение на цели седемдесет години, и когато вече не мога да използвам… мм, ножа, тогава може да ме сложите да си легна с лопата!
И той стовари острието с див замах, който, по абсолютна случайност, нарани леко слона в хобота.
Животното се събуди от приятния си, съзерцателен унес и изквича. Дяконът се обърна ужасен, за да се озове срещу две миниатюрни кръвясали очи, които гледаха кривогледо към разярения им хобот, и се изпари от олтара с един-единствен скок от място.
Слонът беше разярен. Смътни объркващи спомени заляха болната му глава — за огньове и крясъци, за хора с мрежи, и клетки, и копия, както и твърде много години, в които е теглил тежки дървени трупи. Той стовари туловището си върху каменния олтар и донякъде и за собствена изненада го разцепи на две, повдигна двете части във въздуха с бивните си, опита се безуспешно да изкорени една каменна колона и тогава, почувствал внезапна нужда от глътка чист въздух, се втурна сковано нататък из залата.
Той блъсна вратата с пълна сила, като кръвта му кипеше от вика на стадното чувство и от алкохола, и я откачи от пантите. С рамка, все още върху раменете си, и наклонен на една страна, той премина вътрешния двор, премаза външните порти, оригна се, затрещя през спящия град и още продължаваше бавно да набира скорост, когато подуши далечния, тъмен континент на Клач в нощния вятър и с вдигната опашка последва далечния зов на дома.
В залата отзад цареше прах, викове и суматоха. Катуел махна шапката от очите си и се изправи на ръце и колене.
— Благодаря ти — каза Кели, която лежеше под него. — И защо скочи върху мен?
— Първият ми инстинкт беше да те защитя, Ваше Величество.
— Да, може и да е било инстинкт, но… — Тя започна да казва, че може би слонът щеше да тежи по-малко, но видът на голямото му, сериозно и зачервено лице я възпря.
— Ще поговорим за това по-късно — рече тя, като се изправи и изтупа праха от себе си. — Междувременно, мисля, че ще минем и без жертвоприношението. Още не съм Ваше Величество, а само Ваше Височество, а сега някой би ли донесъл короната…
Зад гърба им щракна предпазител.
— Магьосникът ще си сложи ръцете там, където ще мога да ги виждам — каза дукът.
Катуел се изправи бавно и после се обърна. Дукът беше следван от половин дузина огромни, сериозни мъже, мъже от онзи тип, единствената роля в живота на които е да стърчат заплашително зад хора като дука. Те държаха една дузина огромни, сериозни арбалети, главното предназначение на които беше да изглеждат така, сякаш всеки момент ще изстрелят стрелите си.
Принцесата скочи на крака и се хвърли към чичо си, но Катуел я сграбчи.
— Не — тихо каза той. — Той не е човек, който ще те завърже и ще те хвърли в някое мазе, като даде достатъчно време на мишките да ти прегризат въжетата, преди прииждащата вода да го напълни. Това е човек, който убива веднага и на място.
Дукът се поклони.
— Мисля, че с право може да се каже, че това беше гласът на боговете — рече той. — Ясно, принцесата беше трагично смазана от палавия слон. Народът ще бъде разстроен. Лично аз ще обявя една седмица траур.
— Не можеш да направиш това, всички гости видяха…! — започна принцесата, почти разплакана.
Катуел поклати глава. Видя как стражите се движат сред тълпите объркани гости.
— Не са — каза той. — Ще се удивиш колко много не са видели. Особено, когато научат, че да бъдеш смазан трагично от немирен слон може да бъде заразно. Можеш да умреш от това дори и в леглото си.