Дукът се засмя любезно.
— Ти наистина си доста интелигентен за магьосник — каза той. — Така, аз просто предлагам изгнание…
— Това няма да ти се размине — каза Катуел. Помисли малко и после добави: — Е, най-вероятно ще ти се размине, но в смъртния си час ще съжаляваш за това и ще ти се иска…
Той млъкна. Челюстта му увисна.
Дукът се обърна наполовина, за да проследи погледа му.
— Е, магьоснико? Какво видя?
— Няма да ти се размине — истерично каза Катуел. — Тебе даже няма да те има тук. Това никога няма да се е случвало, разбираш ли?
— Наблюдавайте му ръцете — каза дукът. — Дори само пръстите да си мръдне, застреляйте ги.
Той отново се огледа, озадачен. Магьосникът беше прозвучал истински. Естествено, говореше се, че магьосниците могат да виждат неща, които не са тук…
— Няма никакво значение дали ще ме убиеш — забръщолеви Катуел, — защото утре аз ще се събудя в собственото си легло и това така или иначе няма да се е случило. То дойде през стената!
Нощта напредваше по Диска. Тя винаги беше там, разбира се, спотайвайки се из сенки, дупки и мазета, но едновременно с бавната дневна светлина, която се влачеше след слънцето, басейните и езерата на нощта се разрастваха, срещаха се и се сливаха.
Светлината на света на Диска се движи бавно поради огромното магическо поле. Светлината на света на Диска не е като светлината по другите места. Пораснала е малко, пообиколила е и не изпитва потребност да се втурва навсякъде. Тя знае, че колкото и бързо да върви, тъмнината винаги стига първа, така че не си дава много зор.
Полунощ се плъзгаше над пейзажа като кадифен прилеп. А по-бърз от полунощ, една миниатюрна искрица на фона на тъмния свят на Диска, Бинки бягаше след нея. Пламъци бучаха изпод копитата му. Под лъскавата му кожа като змии в олио играеха мускули.
Движеха се в мълчание. Изабел махна едната си ръка от около кръста на Морт и загледа как искрите блестят около пръстите й във всичките осем цвята на дъгата. Малки пращящи змийчета от светлина се спуснаха по ръката й и заискриха от краищата на косата й.
Морт спусна коня още по-ниско, като остави вряща облачна диря, която се проточи мили след тях.
— Сега вече знам, че полудявам — промърмори той.
— Защо?
— Току-що видях един слон там долу. Уауу! Виж, там горе пред нас се вижда Сто Лат.
Изабел надникна иззад рамото му към далечния лъч светлина.
— Колко време ни остана? — нервно попита тя.
— Не знам. Може би няколко минути.
— Морт, не съм те питала по-рано…
— Е?
— Какво ще правиш, когато стигнем там?
— Не знам — отвърна той. — Надявах се, че когато му дойде време го, нещо един вид само ще изникне.
— Е, и изникна ли?
— Не. Но времето още не е дошло. Магията на Албърт би могла да помогне. А и аз…
Куполът на реалността клекна над двореца като колабираща медуза. Гласът на Морт заглъхна в ужасена тишина. После Изабел каза:
— Е, аз мисля, че вече е почти време. Какво ще правим?
— Дръж се здраво!
Бинки се плъзна през разрушените порти на външния двор, препусна по калдъръма, последван от искряща диря и прескочи избитата врата на залата. Бисерната стена на преградата изникна заплашителна и премина като шока от студен душ.
Морт смътно видя Кели, Катуел и група едри мъже, които се втурнаха да си спасяват живота. Той разпозна чертите на дука и извади сабя, като скочи от седлото веднага щом изпускащият пара кон се закова на място.
— Да не си я докоснал с пръст! — изкрещя той. — Ще ти отсека главата!
— Това определено е много внушително — каза дукът и извади своята сабя. — Както и много глупаво. Аз…
Той млъкна. Погледът му се изцъкли. Политна напред. Катуел остави големия, сребърен свещник, с който добре си беше послужил, и извинително се усмихна на Морт.
Морт се обърна към стражите, а синият пламък от сабята на Смърт бръмчеше из въздуха.
— Някой друг да иска малко? — изръмжа той. Те отстъпиха, после се обърнаха и побягнаха. В мига, в който минаха през преградата, те изчезнаха. Там отвън също нямаше никакви гости. В истинската реалност залата беше тъмна и празна.
Четиримата бяха останали в едно полукълбо, което бързо ставаше все по-малко. Морт се примъкна до Катуел.
— Някакво предложение? — попита той. — Тук някъде трябва да имам вълшебна магия…
— Забрави за това. Ако сега опитам някаква магия тук, ще ни откъсне главите. Тази малка реалност е твърде малка, за да я задържи.
Морт се отпусна върху развалините от олтара. Чувстваше се празен, изчерпан. Един миг той гледа как цвърчащата стена на преградата се приближава още по-близо. Ще оцелее в нея, надяваше се той, и Изабел също ще оцелее. Катуел няма, но някакъв Катуел ще оцелее. Само Кели…