— Ще ме коронясват ли или не? — с леден глас попита тя. — Аз трябва да умра кралица! Ще бъде ужасно да съм мъртва и обикновена!
Морт я погледна с нефокусиран поглед, като се опитваше да си спомни за какво по дяволите говори тя. Изабел затърси из развалините зад олтара и се появи с доста поочукана златна диадема, украсена с малки диаманти.
— Това ли е? — попита тя.
— Това е короната — каза Кели, почти през сълзи. — Но няма нито свещеник, нито нищо.
Морт въздъхна дълбоко.
— Катуел, ако това е нашата собствена реалност, то можем да я пренаредим по начина, по който искаме, нали така?
— Какво имаше предвид?
— Сега ти си свещеник. Назови си бога.
Катуел се поклони и пое короната от Изабел.
— Вие всички ми се подигравате! — озъби се Кели.
— Извинявай — уморено рече Морт. — Денят беше доста дълъг.
— Надявам се да мога да го направя добре — тържествено каза Катуел. — Никога преди това не съм коронясвал някого.
— И мен никога преди това не са ме коронясвали!
— Хубаво — утешително каза Катуел. — Можем да се научим заедно. — Той започна да мърмори някаква внушителни думи на странен език. Всъщност, това беше проста магия за очистване на дрехите от бълхи, но — помисли си той — какво значение имаше, по дяволите. И после си помисли, божичко!, в тази реалност аз съм най-могъщият магьосник, който някога е съществувал, е, това вече ще бъде нещо, което да разправям на внуци… Той стисна зъби. Е, ще има някои закони, които ще бъдат променени в тази реалност, това е сигурно.
Изабел седна до Морт и пъхна ръка в неговата.
— Е? — тихо попита тя. — Това вече е времето. Нещо изникна ли само?
— Не.
Преградата беше спипала до повече от средата на залата, като се забави леко, докато неумолимо смля налягането на реалността — натрапница.
Нещо мокро и топло духна в ухото на Морт. Той посегна и докосна муцуната на Бинки.
— Доброто ми старо конче — рече той. — А аз нямам нито една бучка захар. Ще трябва сам да си намериш пътя до вкъщи…
Ръката му спря насред галенето.
— Всички можем да си идем вкъщи — каза той.
— Не МИСЛЯ, че на татко това много ще му хареса — каза Изабел, но Морт не й обърна внимание.
— Катуел!
— Да?
— Тръгваме си. Ти идваш ли? Ще продължиш да съществуваш, когато преградата се затвори.
— Една част от мен ще продължи — каза магьосникът.
— Това имах предвид — каза Морт и се метна върху гърба на Бинки.
— Но, ако говоря като частта, която няма да продължи да съществува, бих искал да се присъединя към вас — бързо рече Катуел.
— Аз възнамерявам да си остана тук и да умра в собственото си кралство — каза Кели.
— Какво възнамеряваш няма значение — каза Морт. — Изминах целия този път през Диска, за да те спася, ясно ли ти е, така че, ти ще бъдеш спасена.
— Но аз съм кралицата! — каза Кели. Неувереността изпълни очите й и тя се обърна към Катуел, който виновно наведе свещника си. — Чух те, че каза думите! Аз съм кралица, нали съм?
— О, да — незабавно отговори Катуел; и след това, тъй като се предполага думата на магьосника да е по-твърда и от чугун, добави целомъдрено: — Както и напълно очистена от всякакви гадинки.
— Катуел! — сряза го Морт. Магьосникът кимна, хвана Кели през кръста и буквално я настани върху гърба на Бинки. Като вдигна полите си на кръста, той се покачи зад Морт, пресегна се и премести Изабел зад гърба си. Конят затанцува по пода, негодуващ от свръхтовара, но Морт го обърна към счупената врата и го сръга напред.
Преградата ги последва, докато те изтопуркаха през залата и навън в двора, откъдето бавно се издигнаха. Бисерната й мъгла беше едва на метри разстояние и се затягаше сантиметър по сантиметър.
— Извинете — каза Катуел на Изабел и вдигна шапка. — Игнеус Катуел, Магьосник Първи Клас (НУ), Бивш Кралски Познавач, който много скоро сигурно ще бъде обезглавен. Случайно дали не знаете къде отиваме?
— В страната на татко — изкрещя Изабел, над вятъра по пътя им.
— Срещал ли съм го някога?
— Не бих казала. Щяхте да го запомните.
Върхът на дворцовата стена закачи копитата на Бинки, когато той, напрегнал мускули, се издигна още по-високо. Катуел отново се облегна назад, стиснал здраво шапката си.
— Кой е този господин, за когото говорим? — изкрещя той.
— Смърт — отвърна Изабел.
— Не…
— Да.
— О! — Катуел надникна към далечните покриви под тях и й се усмихна накриво. — Дали ще спести време, ако просто скоча сега?
— Той е много добър, като му посвикнеш — отбранително каза Изабел.
— Така ли? Мислите ли, че ще имаме тази възможност?