— Дръж се! — каза Морт. — Сега трябва да минаваме точно през…
Дупка, пълна с черен мрак, се втурна от небето и ги улови.
Преградата подскочи несигурно, празна като джоба на просяк, и продължи да се свива.
Входната врата се отвори. Изабел подаде глава навън.
— Вкъщи няма никой — каза тя. — Най-добре влезте.
Останалите трима се източиха в коридора. Катуел добросъвестно си изтри краката.
— Възмалка е — критично забеляза Кели.
— Вътре е много по-голяма — каза Морт и се обърна към Изабел. — Погледна ли навсякъде?
— Не мога да открия дори Албърт — каза тя. — Не си спомням някога да не е бил тук.
Тя се прокашля, припомнила си задълженията си на домакиня.
— Иска ли някой да пийне? — попита.
Кели не й обърна внимание.
— Очаквах най-малкото дворец — каза тя. — Голям и черен, с огромни тъмни кули. А не поставка за чадъри.
— В нея има коса — изтъкна Катуел.
— Нека идем в кабинета и да поседнем, и сигурна съм, че всички ще се почувстваме по-добре — бързо каза Изабел и отвори черната тапицирана врата.
Катуел и Кели прекрачиха прага, без да спират да се препират. Изабел хвана ръката на Морт.
— Какво ще правим сега? — попита тя. — Татко много ще се ядоса, ако ги открие тук.
— Ще измисля нещо — каза Морт. — Ще пренапиша автобиографиите или нещо подобно. — Той се усмихна немощно. — Не се безпокой. Ще измисля нещо.
Вратата се затръшва след него. Морт се обърна и се озова срещу ухилената физиономия на Албърт.
Големият кожен фотьойл зад писалището бавно се завъртя. Смърт погледна Морт над събрани пръсти. Когато се убеди, че е привлякъл цялото им, ужасено внимание, той каза:
— НАЙ-ДОБРЕ ЗАПОЧНИ ОЩЕ СЕГА.
Той се изправи и като че ли стана по-голям, когато стаята се смрачи.
— НЕ СИ ПРАВИ ТРУДА ДА СЕ ИЗВИНЯВАШ — добави той.
Кели зарови глава в пълните гърди на Катуел.
— ВЪРНАХ СЕ. И СЪМ ЯДОСАН.
— Господарю, аз… — започна Морт.
— МЛЪКВАЙ — каза Смърт. Той повика Кели с дръглив показалец. Тя се обърна да го погледне, с тяло, което не смееше да не се подчини.
Смърт посегна и докосна брадичката й. Ръката на Морт се премести върху сабята.
— ТОВА ЛИ Е ЛИЦЕТО, КОЕТО ПРАТИ ХИЛЯДА КОРАБА В МОРЕТО И ИЗГОРИ ВИСОКИТЕ КУЛИ НА ПСЕВДОПОЛИС? — зачуди се Смърт. Кели гледаше хипнотизирана червените точки — карфици, потънали мили дълбоко в тези тъмни очни гнезда.
— Ъ, моля да ме извините — каза Катуел, хванал почтително шапка по мексикански образец.
— Е? — попита Смърт, обезумял.
— Не е, господине. Трябва да мислите за друго лице.
— КАК СЕ КАЗВАШ?
— Катуел, господине. Магьосник съм, господине.
— МАГЬОСНИК СЪМ, ГОСПОДИНЕ — подигравателно каза Смърт. — МЪЛЧИ, МАГЬОСНИКО.
— Господине — Катуел отстъпи назад.
Смърт се обърна към Изабел.
— ДЪЩЕ, ОБЯСНИ МИ ПОВЕДЕНИЕТО СИ, ЗАЩО ПОМОГНА НА ТОЗИ ГЛУПАК?
Изабел нервно се поклони.
— Аз… го обичам, татко. Струва ми се.
— Ти ме обичаш? — попита Морт, удивен. — Никога не си го казвала!
— Не ми се струваше подходящото време — каза Изабел. — Татко, той не искаше…
— МЛЪКВАЙ.
Изабел сведе поглед.
— Да, татко.
Смърт заобиколи надуто писалището, докато не се изправи точно пред Морт. Вгледа се в него много дълго време.
После с едно неясно движение ръката му удари Морт през лицето и го събори на земята.
— АЗ ТЕ КАНЯ В ДОМА СИ — каза той, — ОБУЧАВАМ ТЕ, ХРАНЯ ТЕ, ОБЛИЧАМ ТЕ, ДАВАМ ТИ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЗА КОИТО ДАЖЕ НЕ БИ МОГЪЛ ДА МЕЧТАЕШ, А ТИ МИ СЕ ОТПЛАЩАШ ТАКА. ПРЕЛЪСТЯВАШ ДЪЩЕРЯ МИ, ПРЕНЕБРЕГВАШ ЗАДЪЛЖЕНИЯТА СИ, СЪЗДАВАШ ВЪЛНИ В РЕАЛНОСТТА, ЗА ИЗЛЕКУВАНЕТО НА КОИТО ЩЕ БЪДЕ НЕОБХОДИМ ЦЯЛ ВЕК. ТВОИТЕ НЕНАВРЕМЕННИ ДЕЙСТВИЯ ОБРЕКОХА ДРУГАРИТЕ ТИ НА ЗАБВЕНИЕ. БОГОВЕТЕ НЯМА ДА СЕ СЪГЛАСЯТ НА НИЩО ПО-МАЛКО. ОБЩО ВЗЕТО, ЛОШО НАЧАЛО ЗА ПЪРВАТА ТИ РАБОТА, МОМЧЕ.
Морт успя да се изправи в седнало положение, като се държеше за бузата. Тя гореше студена, като ледена комета.
— Морт — каза той.
— ЧЕ ДАЖЕ И ГОВОРИ! И КАКВО КАЗВА ТОЙ?
— Тях би могъл да ги пуснеш — каза Морт. — Те просто бяха замесени. Не беше тяхна вината. Ти би могъл да промениш това, така че…
— ЗАЩО ТРЯБВА ДА ГО ПРАВЯ? СЕГА ТЕ МИ ПРИНАДЛЕЖАТ.
— Ще се боря с теб за тях — каза Морт.
— МНОГО БЛАГОРОДНО. СМЪРТНИТЕ НЕПРЕКЪСНАТО СЕ БОРЯТ С МЕН. УВОЛНЕН СИ.
Морт се изправи на крака. Спомни си какво беше да си Смърт. Овладя усещането, остави го да излезе на повърхността…
— Не — каза той.
— А! ТИ МЕ ПРЕДИЗВИКВАШ КАТО РАВЕН, ТАКА ЛИ?
Морт преглътна. Но поне пътят беше чист сега. Когато се подхлъзнеш от скала, животът ти придобива много определена посока.