Морт се претърколи и се изправи, размахал сабя с две ръце над главата си, мрачно развеселен, щом Смърт побягна назад по шахматно наредените плочки. Дивият замах разсече една полица; един след друг тежките часовници започнаха да се изплъзват към пода. Със замъглен поглед Морт видя как Изабел се втурна покрай него, за да ги улови…
… някъде из Диска четирима души като по чудо избегнаха смъртта от падане…
… и тогава той се затича напред, възползвал се от преимуществото си. Движенията на ръцете на Смърт представляваха неясно петно, за да отбиват всеки удар и набег, и тогава той премести ръце върху косата и описа дъга нагоре с нея, която Морт тромаво отбягна. Той нащърби един пясъчен часовник с дръжката на косата си и го запрати през стаята…
… в планините Рамтоп един овчар на тарги, който търсеше на лампа изгубена крава във високите ливади, се подхлъзна и полетя надолу от височина хиляда стъпки…
… Катуел се хвърли напред и с една отчаяно протегната ръка улови падащия часовник, падна на пода и се просна по корем…
… един чворест чинар загадъчно изникна под пищящия овчар и прекъсна падането му, отстранявайки основните му проблеми — смъртта, съдът на боговете, несигурността от Рая и т.н. — и заменяйки ги със сравнително по-простия проблем да се изкачи обратно около сто стъпки по гола, ледена скала в непрогледен мрак.
Настъпи кратка пауза, когато съперниците се отдръпнаха един от друг и отново се завъртяха, като търсеха удобен случай.
— Сигурно можем да направим нещо? — попита Кели.
— Морт така или иначе ще изгуби — отвърна Изабел и поклати глава. Катуел изтърси сребърния си свещник от провисналия си ръкав и замислено го запремята от ръка в ръка.
Смърт вдигна заплашително коса, като абсолютно случайно счупи един часовник с рамото си…
… в Бес Пеларжик главният Императорски инквизитор политна назад в собствената си киселинна яма…
… после замахна отново и този път Морт избягна удара с невероятен късмет. Но само толкова. Той усещаше горещата болка в мускулите си и сковаващата сивота на отровата от умората в мозъка си — две пречки, с които Смърт не трябваше да се съобразява.
Смърт забеляза.
— ПРЕДАЙ СЕ — каза той. — МОГА ДА БЪДА СНИЗХОДИТЕЛЕН.
За да илюстрира това той замахна в хоризонтална посока — удар, който Морт улови непохватно с крайчеца на сабята си. Острието на косата отскочи нагоре и пръсна един часовник на хиляди късчета…
… Дукът на Сто Хелит се хвана за сърцето, усети леденото пробождане на болката, изпищя нечуто и се прекатури от коня си…
Морт отстъпи назад, докато не усети грубата каменна колона до врата си. Пясъчният часовник на Смърт с обезсърчаващо празните си половини беше на няколко сантиметра от главата му.
Самият Смърт не обръщаше кой знае колко внимание. Той замислено гледаше надолу към натрошените останки от живота на Дука.
Морт изкрещя и замахна нагоре със сабя, съпътстван от слабите възгласи на заобикалящите, които от известно време очакваха той да направи точно това. Дори и Албърт изръкопляска с набръчканите си ръце.
Но вместо звъна на стъкло, който Морт очакваше… не последва нищо.
Той се обърна и опита отново. Острието мина точно през часовника, без да го счупи.
Промяната в строежа на въздуха го накара да завърти сабя настрани и назад и то точно навреме, за да отбие един гаден удар надолу. Смърт отскочи назад навреме, за да парира обратния замах на Морт, който беше бавен и немощен.
— ТАКА СВЪРШВА ВСИЧКО, МОМЧЕ.
— Морт — каза Морт. Той погледна нагоре.
— Морт — повтори той и рязко вдигна сабята си нагоре в такъв удар, който разряза дръжката на косата на две. Гневът заклокочи и се надигна у него. Ако ще мре, поне да умре с името си.
— Морт, копеле такова! — изкрещя той и се метна право напред към ухиления череп със сабя, която бръмчеше в сложен танц от синя светлина. Смърт залитна назад, със смях, свит под дъжда от яростни удари, които накълцаха дръжката на косата му на още повече парчета.
Морт го обикаляше, нападаше го и удряше, и смътно долавяше, дори и през червените мъгли на яростта, че Смърт следва всяко едно негово движение, хванал осиротялото острие на косата си като сабя. Сгоден случай не изникваше, а двигателят на гнева му нямаше да издържи дълго. Никога няма да го победиш, каза си той. Най-доброто, което можеш да направиш, е да го отблъснеш за известно време. А и да изгубиш е може би по-добре, отколкото да победиш. Все едно, на кого му е притрябвала вечността?
През завесата на умората той видя как Смърт се изправи в целия си костелив ръст и замахна с острието в бавна, спокойна дъга, така, сякаш то се движеше през захарен петмез.