Друг проблем около работата на израелското посолство във Вашингтон е, че то се намира зад голям супермаркет, на склона на един хълм близо до голяма магистрала. В околностите няма почти нищо друго освен посолството на Йордания, което е разположено на същия хълм над израелското посолство. Мястото едва ли е подходящо за скрита дейност.
За сметка на това независимо от слуховете, които се носят, „Мосад“ не разполага с център в Съветския съюз. Близо 99,99% от информацията, която получаваме за Източния блок, идва от „приятелски разговори“, което означава просто разпитване на евреи, които емигрират от съветския блок, и внимателно анализиране на казаното от тях. Разбира се, чест би било за едно разузнаване, ако последното може да следи отвътре събитията в СССР. Но да се работи там беше и е твърде опасно. Единствената дейност бе да помагаме на сънародниците ни да се измъкват оттам — улеснени условия при емиграцията и работи от този сорт. Специална организация под ръководството на „Мосад“ се занимава с това: нарича се „Натив“, което означава „пътека“ или „проход“ на иврит. Информацията от Източния блок има добра разменна стойност. Когато се събере с данните, получени от другите разузнавания — примерно с информацията от датските радари, — може да се състави доста задоволителна картина.
Американците не осъзнават колко много информация идва при нас чрез НАТО, така научаваме почти всичко. Разбира се, преди идването на Горбачов на власт малко неща излизаха на бял свят от съветските средства за масова информация, но тогава и слуховете вършеха доста добра работа. Даже и военните маневри. Примерно някой можеше да се оплаче, че братовчед му е бил преместен някъде и оттогава нищо не се знае за него. Достатъчно бе десет човека да пристигнат на ден в Израел от Съветския блок, за да се състави пълна картина за положението там.
Центровете на „Ал“ все пак са такива, независимо че са извън посолството. Те се свързват директно с управлението в Тел Авив по телефона, телекса или компютърна мрежа. Не използват „компресирани“ сигнали, защото дори и американците да не успеят да разшифроват съобщението, ще разберат, че съществува някаква нелегална дейност, а „Мосад“ иска да избегне това. Разстоянието също не е за пренебрегване.
Катсите от „Ал“ са единствените в цялата организация, които използват американски паспорти. И нарушават две основни правила: действат като в страна-мишена и използват за прикритие държавата, в която работят. А правилото е никога да не се правиш на англичанин в Англия или на французин във Франция. Твърде лесно е за местните власти да проверят документите ти. Например, ако дадеш на някой парижки полицай шофьорската си книжка, той може незабавно да провери дали е валидна.
„Ал“ не се тревожи особено от това, защото качеството на документите, с които работят, е възможно най-доброто. Така и трябва да бъде. Не бива да те хващат на вражеска територия, защото ще те разстрелят на място. В Съединените щати, най-приятелски настроената към нас страна, не бива да те хващат, защото ще разстрелят на място държавата, от която идваш. Вероятно ФБР таи някакви подозрения, но нищо не знаят със сигурност.
Следната история ми бе разказана от Ури Динур, който беше мой инструктор по НАКА и по онова време ръководеше „Ал“ в Ню Йорк. Динур активно участваше в операция, засягаща външната политика на Съединените щати, и създаде сериозни проблеми на тогавашния президент Джими Картър. Всичко завърши с грозния расов конфликт между американските евреи и водачите на черната общност в Щатите. Ако американците бяха разбрали за степента, до която „Мосад“ се бе намесил в нещата, това несъмнено би предизвикало замразяване, а дори и преустановяване на добрите отношения между двете държави.
Нека се върнем в 1979 година.
Най-значителното събитие през нея бе окончателното ратифициране на кемпдейвидското споразумение като „рамка на бъдещия мир“, подписано от Картър, египетския президент Ануар Садат и министър-председателя на Израел Менахем Бегин. Арабският свят реагира изключително яростно срещу Садат. Колкото до Бегин, той започна да съжалява за станалото още щом си тръгна от Кемп Дейвид.
Държавният секретар на САЩ Сайръс Ванс проведе 11-часова дипломатическа совалка, за да се стигне до споразумение в навечерието на 17 декември, последния срок за подписването на договора от Кемп Дейвид. Обаче всичко пропадна в последния момент, когато Бегин отказа да преговаря сериозно и създаде неприятни търкания между Вашингтон и Йерусалим. В началото на 1979 Бегин изпрати легендарния си външен министър Моше Даян в Брюксел, за да се срещне с Ванс и египетския премиер Мустафа Халил и да обсъди с тях възможностите за възобновяване на прекъснатите преговори. Но Бегин изрично заяви, че Даян ще обсъжда само „как, кога и къде да се подновят преговорите, а не тяхното съдържание в светлината на кемпдейвидското споразумение“.