В края на декември 1978 вечно размирният Кнесет на Израел гласува с 66 срещу 6 гласа в подкрепа на неотстъпчивата позиция на Бегин спрямо Вашингтон и Кайро. Като илюстрация на настроенията им Израел спря изтеглянето на военната си техника от Синай, което бе решено много по-отдавна. Също така се подновиха нападенията срещу палестинските лагери в Ливан, което пък накара демократа от Флорида Ричард Стоун, шеф на сенатския подкомитет по близкоизточните и южноазиатските проблеми, да заяви, че израелците явно са решили да се „затворят в кръгова обсада“.
След вота на Кнесета Бегин телефонира на еврейските водачи в САЩ и ги помоли да започнат произраелска кампания в Белия дом и Конгреса. Група от 33 еврейски интелектуалци, в това число и писателите Сол Белоу и Ървинг Хоу, които бяха критикували липсата на гъвкавост в позицията на Бегин, изпратиха писмо до Джими Картър с призив Вашингтон да подкрепи твърденията, че Кайро поставя неприемливи искания.
През февруари 1979 с надеждата да се подновят преговорите Съединените щати отново се обърнаха към Израел и Египет с молба да се срещнат със Сайръс Ванс в Кемп Дейвид. И двете страни се съгласиха, макар че Израел бе недоволен от отчета, изнесен пред Конгреса от ведомството на Ванс за системното нарушаване на човешките права в окупираните територии между западния бряг на река Йордан и ивицата Газа.
Две седмици преди „Вашингтон Пост“ да публикува този отчет, израелските танкове бяха нахлули през няколко селища на Западния бряг призори и бяха сринали четири арабски къщи. По същото време правителството създаде и нов военен лагер, който трябваше да послужи за основа на бъдещо мирно селище в Нуейма, североизточно от Йерихон — то бе петдесет и първото на Западния бряг и в него живееха 5000 евреи между 692 000 палестинци.
През март, в разгара на целия този хаос, Картър замина лично на шестдневно посещение в Кайро и Йерусалим. Независимо от пречките той успя да убеди и двете страни да се съгласят с компромиса, предлаган от САЩ, който доведе двата враждуващи народа по-близо откогато и да било през последните 30 години до един мирен договор. Цената, която Картър плати за това, бяха повече от 5 милиарда долара извънредна помощ, отпусната и за двете страни през следващите три години. Два от основните проблеми бяха нежеланието на Израел да върне на Египет петролните му полета в Синай, защото горивото и без това едва стигаше на страната, и, разбира се, неразрешимият въпрос за палестинска автономия.
През май Картър назначи Тексан Робърт С. Щраус, 60-годишен бивш председател на Националния комитет на демократите, за извънреден посланик, отговорен за втория етап на мирните преговори. Въпреки официалното примирие Израел продължи с нападенията си над базите на ООП в Ливан. Кабинетът на Бегин гласува с 8 срещу 5 гласа в полза на решението за създаването на ново израелско селище на Западния бряг в Елон Море, което пък накара 59 видни американски евреи да изпратят на Бегин отворено писмо, критикуващо израелската политика на нови и нови селища в гъсто населените с араби области.
Нещата се усложниха още повече, след като Бегин получи лека форма на инфаркт, а Даян заболя от рак. Инфлацията в Израел надхвърляше 100%. Платежният дефицит на държавата наближаваше 4 милиарда долара, а общият външен дълг се бе удвоил за пет години на 13 милиарда и заплашваше с вътрешна политическа криза. И за капак на всичко това дойде изказването на Картър, който сравни палестинските освободителни борби с движението за граждански права в САЩ.
И Садат, и Картър притискаха Израел да приеме плана за палестинска автономия. Арабските държави пледираха за основаването на независима и суверенна държава между Западния бряг и ивицата Газа, която да стане дом за всички палестинци — живеещите там и милионите пръснати по света. Израелците решително се противопоставяха на идеята за враждебно настроената страна — особено при положение, че ще я управлява лидерът на ООП Ясер Арафат, й то буквално пред прага им. Израел подозираше, че зависимостта на Съединените щати от арабския нефт ги кара да защитават техните интереси.
В отсъствието на Бегин, който бавно се възстановяваше, Даян се опита да оглави правителството. През август той предупреди Съединените щати, че ако признаят ООП или пък застанат открито зад идеята за създаване на независима палестинска държава, Израел ще бъде принуден да обяви извънредно положение между Западния бряг и Газа. В края на бурното петчасово заседание на кабинета бе решено да се настоява САЩ да се придържат към първоначалната си позиция, в частност обещанието за вето при опит на страните от арабския свят да отменят резолюция № 242 на ООН от 1967 година, която признава правото на Израел да съществува. Правителството заплаши, че ще прекрати преговорите за „автономия“ в случай, че американците окажат натиск за установяване на отношения с ООП.