Това, което обаче вбеси израелците, бе кампанията, подета едновременно от Саудитска Арабия, Кувейт и ООП, да се диктуват условия от позицията на силата. Тя започна с повишаването на производството на петрол в Саудитска Арабия с един милион барела дневно от 1 юли за срок от три месеца, което облекчи значително проблемите на САЩ около големите нефтопроводи от май и юни същата година. В допълнение ООП бе възприела поведение на невинен агнец с надеждата да пооправи лошия си имидж на Запад, а кувейтските дипломати в ООН предлагаха за гласуване нова резолюция, която да ограничи правото за съществуване на Израел (резолюция № 242), като се признае международното право на палестинците за самоопределение.
Планът бе изработен на срещата през юни, когато престолонаследникът на Саудитска Арабия принц Фахд покани Арафат в Рияд и го убеди да подобри взаимоотношенията си със САЩ, като за начало прекрати терористичните действия поне временно. Кувейт също бе включен поради изключителните дипломатически способности на тогавашния му посланик към Съвета за сигурност на ООН, Авдала Якоб Бишара.
За да успокоят Израел, американците отхвърлиха идеята за независима палестинска държава, но не се задоволиха с формалното решение да потвърдят законните политически права на палестинците. Резолюция № 242 трудно можеше да се съгласува с тона на Кемп Дейвид.
Когато египетският премиер Мустафа Халил обяви на преговорите за автономия в хотел „Маунт Кармил“ срещу пристанището в Хайфа, че неговата страна би подкрепила резолюция на ООН за правата на палестинците, израелският министър на правосъдието Шмуел Тамир обвини Египет в „опит за задържане на целия мирен процес“.
Естествено „Мосад“ също се тревожеше за развитието на събитията, в частност за все по-нарастващото влияние на израелския министър на отбраната Езер Вайцман. „Мосад“ не вярваше на Вайцман, бивш пилот и заместник командващ въоръжените сили през шестдневната война, сърцат командир и баща на легендарните израелски военновъздушни сили. Считаха го за проарабски настроен дотам, че дори го обвиняваха в предателство. Враждебността им към него бе отвратителна. Независимо че беше министър на отбраната, не му предоставяха никаква строго секретна информация. Вайцман бе свободен дух, човек, който ще се съгласи напълно с теб по даден въпрос и ще ти се противопоставя за нещо друго. Никога не следваше сляпо партийната линия. Правеше само онова, което смяташе за правилно. Хора като него са опасни, защото са непредсказуеми.
Но Вайцман бе доказал верността си. В страна, където почти всеки служи в армията, военната кариера не е за пренебрегване. Ето защо 70% от правителството са генерали. Хората явно не виждат нещо нередно в това — и как иначе, след като винаги им мирише на барут.
Дори между Бегин и Даян имаше спречквания. Даян бе напуснал Партията на труда, за да се присъедини към крайно десния Бегин. Но мненията им за палестинците коренно се разминаваха. Даян, както и повечето лейбъристи от неговото поколение, ги възприемаше като неприятели, но преди всичко хора. Когато Бегин и партията му говореха за палестинците, нямах предвид човеци, само проблеми.
Даян казваше:
— Предпочитам да живея в мир с тях и още помня времето, когато беше така.
А Бегин отвръщаше:
— Бих искал да ги няма, но за съжаление не мога да направя кой знае колко по този въпрос.
При такива различия не бе никак чудно, че търканията им се задълбочаваха.
И по средата на всичко това „Мосад“ се бе свързал за първи път с производители на опиум в Тайланд. Американците се опитваха да накарат фермерите да оставят опиума и да се заемат с отглеждането на кафе. Целта на „Мосад“ бе да се намеси, за да им помогне в отглеждането на кафе, но същевременно да улесни износа им на опиум като допълнителен финансов източник за операциите на Института.
Една от тези операции бяха продължаващите опити на „Ал“ в Ню Йорк и Вашингтон да подкопае усилията на арабите да осигурят американската подкрепа за ООП (или по-скоро за палестинците като цяло) и организацията да получи по-висок статус чрез ООН.