Израелците не бяха доволни от това по разбираеми причини. Имаше непрекъснати атаки над израелски селища, загиваха хора и никой не бе сигурен за живота си. Дори ако престрелките престанеха за малко, усещането за опасност оставаше. Чантите се проверяваха в магазини и киносалони. Ако забележеха забравена чанта в някой автобус, веднага казваха на шофьора и той спираше, за да могат всички да слязат.
Ако някой случайно си оставеше куфарчето, то биваше конфискувано и взривявано.
Много палестинци от Западния бряг работеха в Израел. Много израелци бяха служили в патрулите на Западния бряг и знаеха, че палестинците ги мразеха. Дори да си с леви убеждения и да знаеш, че те имат основания да те ненавиждат, едва ли ще ти хареса, ако те взривят на парчета.
Беше нещо нормално по-дясно настроените да изразяват недоверието си към палестинците: чувстваха, че нещата са затворени в един порочен кръг. Някой ляв би казал:
— Нека ги оставим да направят свободни избори.
— Остави тази работа. Ще изберат някого, с когото няма да мога да се гледам — отговаряше десният.
— Но те обявиха прекратяване на огъня — възразяваше левият.
— Какво прекратяване? Палестинците се раждат с пушки в ръка, те друго не могат — отвръщаше другият.
На следния ден нещо се взривяваше и десният възкликваше:
— Ето, нали ти казах, че няма да спазят прекратяването на огъня!
„Ал“ действаше в Ню Йорк още от 1978 година и се опитваше да попречи на арабите в мирните преговори, които Картър поддържаше. През септември 1975 държавният секретар Хенри Кисинджър заяви, че Съединените щати няма да признаят или да преговарят с ООП, докато последната не потвърди правото на Израел на съществуване. Най-напред бившият президент Джералд Форд, а по-късно и Картър обявиха, че ще се придържат към тази линия. Но все пак израелците не бяха напълно убедени в това.
През ноември 1978, след преговорите в Кемп Дейвид, републиканецът конгресмен от Илинойс Пол Финдли, член на Комисията за външните работи, предаде послание от Картър за Арафат в Дамаск. Тогава Арафат заяви, че ще се въздържа от насилствени действия, ако се създаде независима палестинска държава на територията на Западния бряг и Газа със свързващ коридор помежду им.
Картър вече бе одобрил идеята за създаването на „родина“ за палестинците в началото на 1977, а през пролетта на 1979 посланикът на САЩ в Австрия Милтън Улф, който бе и виден еврейски водач, се срещна с тамошния представител на ООП Исам Сартауи на един правителствен прием, а после и на коктейл в арабско посолство. Улф бе получил нареждания от Вашингтон да се срещне със Сартауи, но да не обсъжда нищо конкретно с него. В средата на юли, когато Арафат замина за Виена на посещение при австрийския канцлер Бруно Крайски и бившия канцлер на ФРГ Вили Бранд, Улф и Сартауи проведоха сериозен разговор във връзка с преговорите. Но за това се разнесоха слухове и Държавният департамент заяви, че Улф е действал на „своя глава“, независимо от политиката на САЩ да не преговаря с ООП. „Мосад“ обаче знаеше, че Улф е изпълнявал преките нареждания на Вашингтон.
Стремежът на Съединените щати да се стигне до някакво мирно споразумение непрекъснато растеше. Дори арабите започваха да схващат предимствата от това, а „Мосад“ научи посредством мрежата си от електронни подслушватели, монтирани в домовете и кабинетите на разни арабски посланици и водачи в Ню Йорк и Вашингтон, че ООП е склонна да потвърди изявлението на Кисинджър от 1975 за правото на съществуване на Израел.
По онова време представителят на САЩ в ООН бе Андрю Янг, чернокож либерал от Юга и близък приятел на Картър, който бе един от първите поддръжници на президента и се смяташе за най-стабилната връзка между Белия дом и черната общност.
Янг бе човек, за когото много се говореше: и хубаво, и лошо, и дължеше издигането си на Движението за граждански права. В Израел не го считаха за пропалестински настроен, но знаеха, че не одобрява и тяхната политика. Янг вярваше, че Картър търси разрешение, което да избави палестинците от настоящото им положение и същевременно да гарантира траен мир в района.
Янг се противопоставяше на новите селища на Западния бряг, но същевременно искаше да се отложи признаването на ООП, преди това да стане официално чрез ООН. Аргументът му бе, че това не би довело до нещо съществено, така че той търсеше частично разрешение на проблема, което в бъдеще да послужи за основата на един траен мир.
Кувейтският посланик Бишара бе движещата сила зад арабската резолюция и, разбира се, поддържаше постоянен контакт с неофициалния представител на ООП в ООН, Зехди Лабиб Терзи. „Ал“ бе наел апартаменти из цял Ню Йорк и Вашингтон и бе инсталирал безброй подслушвателни устройства, ето как разбраха за разговора между Бишара и Янг на 15 юли, от който стана ясно, че арабите не искат да отлагат обсъждането на резолюцията в Съвета за сигурност. Янг трябваше да се срещне с човек от ООП: