Наистина изглеждаше, че победителят в лабиринта от интриги бе ООП, а не Израел, тъй като много черни организации в САЩ изказаха подкрепата си за Янг и каузата на ООП, за която по-рано нищо не се споменаваше в средствата за масова информация, а сега стана център на всеобщо внимание. В края на август преподобният Джозеф Лауъри, президент на „Християнската конференция на Юга“, се отправи начело на делегация за Ню Йорк, където извести Терзи за безусловната им подкрепа „в защита на човешките права на всички палестинци, включително и правото им на самоопределение в отечеството им“. На следващия ден делегацията се срещна с посланик Блум, за да му предадат, че:
— … не търсим извинение за подкрепата си на човешките права на палестинците, тъй както и не молим ООП за извинение за дългогодишната американска поддръжка за Израел.
На това Блум отговори:
— Нелепо е да ни сравнявате с ООН. Все едно да приравнявате група криминални престъпници с полицейските сили за поддържане на реда и сигурността.
Седмица след това в главната квартира на НАНЦ, в Ню Йорк се събраха 200 водачи на чернокожите и заявиха:
— Някои еврейски организации и интелектуалци, които по-рано се смятаха за защитници на чернокожите американци… днес открито застават на страната на възстановяването на расовото статукво… Нека евреите не прибързват в решението си да накърнят интересите на черната общност.
11 еврейски организации отговориха на това така:
— … можем да посрещнем подобни изявления само със съжаление и упрек. Не ще сътрудничим на онези, които разчитат на полуистини, лъжи и лицемерие, без значение от формата и произхода им… Няма да работим с хора, превърнали се в маши на арабските интереси.
На 8 октомври на страниците на списание „Тайм“ бе публикувана снимка на Джеси Джексън, прегърнал Ясер Арафат по време на личната му мисия в Средния изток. Това стана, след като Бегин отказа да се срещне с него поради откритите му симпатии към ООП. Джексън определи отказа като „отхвърляне на черните в Америка, на подкрепата и парите им“. Лауъри също бе заминал с Джексън и при срещата си с Арафат заедно изпели „Ние ще надделеем“.
По-късно през този месец председателят на националната градска лига Върнън Е. Джордан се опита да успокои духовете в Канзас, казвайки:
— Отношенията между чернокожи и евреи не бива да се излагат на опасност от нездрави връзки с терористични организации, чиято единствена цел е унищожението на Израел. Движението за граждански права на чернокожите няма нищо общо с групи, които разстрелват невинни граждани и ученици.
Джексън нарече ООП „правителство в изгнание“, а когато се срещна с Джордан в Чикаго, излязоха със следното съвместно изявление:
— Ние сме едно, макар и да не сме единни по този въпрос.
Но не така стана с Моше Даян. Уморен от твърдата политика на Бегин по отношение на палестинците, той подаде оставка през октомври 1979. Даян обяви това на неделното заседание на кабинета и остави Бегин сам да се оправя с Министерството на външните работи. В последвалото интервю за списание „Тайм“ в Йерусалим Даян сподели с шефа на бюрото Дийн Фишер и кореспондента Дейвид Халеви:
— Палестинците искат мир и са готови да търсят път към него. Убеден съм, че това може да стане.
Може би. Но той не доживя да го види.
Всичко това доведе до започването на още няколко операции за събиране на информация от сенатори и конгресмени, защото явно бяхме настъпили мазола. Те сигурно знаеха нещо за връзката с „Мосад“, но не предприеха никакви действия. Никой не реагира. В разузнаването, ако видиш, че някой стъпва накриво, но не го предупредиш, той ще ти се качи на главата. Такива неща не бива да се оставят без последствия.
„Ал“ подслушваше много домове, събираше данни от Сената и Конгреса, създаваше връзки, вербуваше, преснимаше документи и отваряше дипломатическите пратки, изобщо всичко характерно за работата на един център. Катсите ходеха на приеми в Ню Йорк и Вашингтон. Това се очакваше от тях. Един от тях дори ръководеше фирма за охрана, която действа и днес.
„Мосад“ все още отрича съществуването на „Ал“. Дори и в самия Институт се говори, че „Мосад“ не действа в САЩ. Но повечето служители на „Мосад“ знаят, че „Ал“ съществува, макар дейността му да си остава неясна. Смешното в цялата история е, че когато ЛАКАМ се издъни в случая с Полард, хората от „Мосад“ казваха: