Тъй като двете страни не поддържаха дипломатически отношения, израелците помолиха американците да обяснят на Саудитска Арабия, че не става въпрос за въоръжено нахлуване, а просто за нещастен случай, и да ги предупредят, че ако някой се приближи към кораба, ще се стреля без предупреждение. Обикновено жива душа не се мярка толкова навътре в пустинята, но за късмет наблизо се събира за празника си някакво бедуинско племе. Добре, че никой от тях не решава да се приближи. Саудитците изпращат свои наблюдатели и решават да позволят на израелците да изтеглят кораба си обратно в морето, при условие че командосите се махнат от брега.
Първоначалният план е корабът да се взриви, но военноморските сили протестират (няколко от тези ракетни крайцери бяха продадени по-късно на ЮАР, която ги използва до ден днешен). Тогава изпращат хеликоптер с цистерна със „Стирофом“ и напръскват с нея кила на кораба. Закачат го за два други крайцера и така го свалят от брега. Как да е, благополучно го довличат до пристанището в Ейлат.
Както често става в подобни случаи, споменаването на инцидента роди нови идеи. Едни от слушателите внезапно се обади:
— Чакай малко, точно такова място има и на брега на Судан. Там ще можем да дебаркираме с крайцерите си. Защо пък да не превозим фалашите по море?
Поспориха малко около идеята, но в крайна сметка я отхвърлиха поради ред причини. Много време бе нужно, за да се качат всички хора на кораба, а и нямаше как да стане незабелязано.
— Е, поне бихме могли да оставим някаква база там — отново се обади човекът.
— И как ще го направиш? Ще сложиш табела с надпис „Действаща база на «Мосад». Моля, не влизайте?!“ — присмя се един от останалите.
— Не — рече той. — Ще основем клуб на гмурците. Червено море е идеално за скокове във вода.
И тази идея беше отхвърлена, но нищо по-добро не им дойде наум. Тогава отново се замислиха за предимствата на една база за скокове във вода и клуб. Вече познаваха човек, който се занимаваше с подобна дейност. Наистина той предпочиташе да се прилича на слънце по плажа, а не да води курсове и да търси екипировка, но поне се ползваше с някакво име в тази област. При добро планиране и одобрението на Хартум мястото можеше да се превърне в първокласен курорт.
Йехуда Гил, един от най-опитните катси, владеещи арабски, замина за Хартум в ролята на представител на белгийска туристическа компания, чиято цел е създаването на морски курорт с възможност за излети в пустинята на територията на Судан. Обикновено катсите не се изпращат в арабски страни, защото знаят твърде много и ще пострадат жестоко, ако попаднат в ръцете на неприятеля. Но положението бе такова, че се налагаше да приемат този риск.
Задачата на Гил беше да издейства необходимото разрешение, което получи, след като подкупи неколцина служители. Те осигуриха държавни преференции за плановете на компанията. Катсата нае къща в луксозното северно предградие на Хартум и се залови за работа.
Междувременно друг човек на „Цафририм“ замина за Хартум, а оттам за Порт Судан, където се свърза с председателя на съществуващия клуб за скокове във вода. За щастие, мястото беше започнало да му омръзва и след доста пазарлъци той се съгласи да го изпратят в Панама (там и сега я кара постарому, класически „гларус“), а клубчето му смени собственика си.
„Мосад“ започна да разбира, че операцията много напомня на „Летящото килимче“ (прочутата акция в началото на 50-те, когато доста евреи бяха прехвърлени от Йемен в Израел с един транспортен „Херкулес“). Отново решиха да използват „Херкулес“ за бягството на фалашите, но за тази цел туристическият лагер трябваше да бъде драстично разширен, за да се прикрие операцията. Същевременно Гил бе регистрирал новата компания и вече организираше рекламната дейност в Европа, за да привлече клиенти. Малко по-късно откриха останките на потънал кораб на около 100 метра от брега, на 20 метра дълбочина: беше идеално място за леководолази и щеше да се хареса на туристите.
Тогава пристъпиха към набирането на работници измежду селяните, които живееха в околността. В същото време хората на „Цафририм“ в Тел Авив вербуваха без излишен шум готвачи, инструктори по скокове и целия останал персонал, нужен за един курорт. Търсеха се хора, които владеят френски или английски. Арабският също бе предимство, защото така щяха да научават разговорите между арабските дипломати и служители, отседнали в хотела.