Дори шпионите проявяват чувство за хумор от време на време. Веднъж човек от „Цафрирам“ завел един от израелските пилоти в Хартум по работа и двамата се озовали във вилата на местен бизнесмен. Гил също бил там и служителят на „Цафририм“ знаел с кого си има работа, но пилотът смятал катсата за истински бизнесмен. По някое време домакинът излязъл и човекът от „Цафририм“ попитал Гил с какво се занимава. Онзи му казал и на свой ред се поинтересувал:
— А ти какво работиш?
— О, аз съм израелски шпионин — гласял отговорът. Пилотът пребледнял, но другите двама се засмели и той нищо не казал, докато не тръгнали да се връщат. Когато се отдалечили няколко мили от Хартум, пилотът се извърнал към спътника си и креснал:
— Идиот такъв! Няма да споменаваш за това дори и на шега!
Петнадесет минути били нужни, докато онзи успее да го успокои и да му обясни как стоят нещата.
Да се измъкнат фалашите от лагерите бе предизвикателство за ръководителите на операцията. По онова време имаше стотици хиляди етиопски негри, напуснали родината си заради войната и глада, за да търсят подслон в суданските бежански лагери. Проблемът бе да се отделят евреите от останалите.
За тази цел някои смели фалаши, които вече бяха емигрирали в безопасност в Израел, се съгласиха да се върнат обратно в лагерите, за да организират бягството на сънародниците си, независимо че ако ги заловяха, ги очакваше сигурна смърт. Много бързо вестта за проекта се разнесе между фалашите, но не излезе извън строго затворената им общност, а и това стана непосредствено преди последната фаза на операцията.
Към март 1984 пристигна първата група европейски туристи, а из правителствените и дипломатическите кръгове в Хартум се носеше слухът за чудния курорт. В интерес на истината всички свободни места бяха запазени до нощта, през която персоналът изчезна, внушителен търговски успех. По едно време дори обмисляха възможността да организират там заседание на висшия съвет на ООП. Организацията смяташе Судан за своя територия, та нали от другата страна на морето се намираше Мека. Според предложения план шефовете от ООП щяха да бъдат изловени по леглата си през нощта от група командоси, да ги натоварят на израелски крайцери и да ги откарат в Израел като затворници. Можеше и да успее.
Вече бяха готови за последен етап. Пистата бе подготвена, а бегълците щяха да бъдат превозени с камиони по шестчасовото трасе през пустинята до изпратения за тях „Херкулес“. Предвиждаше се на всеки курс да тръгват по сто човека, но често в каросериите се качваха два пъти повече, изпити и измъчени хорица, тръгнали доброволно по дългия си път през пустинята. Бяха твърде изтощени от глад и болести, за да понесат ужасното пътуване с камионите и с претъпкания „Херкулес“. Измряха стотици, но тъй като бяха признати за евреи, телата им трябваше да се погребат, както подобава, в Израел.
Преди всеки полет над Судан прелиташе израелски разузнавателен самолет и съобщаваше за разположението на суданските подразделения със система от компресирани радиосигнали.
Всичко вървеше гладко през първата нощ. Срещаха се на определеното място в пустинята, избягваха контролираните пътища и пристигаха на пистата много преди завръщането на „Херкулеса“. Двете светли ивици очертаваха линията всред пустинните пясъци. Фалашите със страх наблюдаваха как огромната машина се спуска в нощта и идва към тях. Двигателите ревяха и вдигаха облаци от прах и пясък. Никога преди не бяха виждали такова нещо.
Изпаднали в ужас, 200-те фалаши хукнаха в мрака и се изпокриха кой където свари. Израелците успяха да обградят само 20 от тях. Претърсиха околността и решиха да пуснат „Херкулеса“ да излита. Щяха да изпратят останалите със следващия полет.
На сутринта откриха всички фалаши освен една стара жена, която по чудо оцеля след тридневния си преход през пустинята обратно до лагера. Тя се върна в Израел с по-късна група. Израелците решиха, че от този момент нататък трябва да оставят фалашите в камионите, докато херкулесът не спре и отвори задните си врати. Тогава щяха да влязат в него направо с камионите и да стоварят хората вътре.