Продължиха да използват тази тайна писта в пустинята, докато не се разчуха новините за другата част от операция „Мойсей“. Хората заминаваха почти всяка нощ и често се използваха два или три самолета едновременно, защото времето изтичаше.
Случи се обаче нещо непредвидено. Един камион бе спрян по пътя си обратно от судански патрул и тъй като шофьорът и спътникът му нямаха изправни документи, двамата судански войници ги арестуваха, вързаха ги и ги оставиха в близката палатка. Такива патрули се изпращаха основно за да контролират дейността на южните метежници, и се състояха само от двама души без радиостанции. Всичко стана съвсем случайно.
Щом двамата не се прибраха в курорта, веднага бе изпратен спасителен екип. Забелязаха камиона им и изработиха план за действие. Приближиха бавно към патрула и шофьорът извика на двамата в палатката да легнат по очи на земята. Суданските войници тръгнаха към камиона, но от каросерията откриха по тях огън и ги застреляха на място. Израелците подпалиха палатката, поставиха камък на педала на газта на другия камион и го пуснаха да върви в пустинята. Направиха да изглежда, все едно е имало партизанско нападение. Както и да е, нищо не се чу повече за инцидента.
Единствената жертва от наша страна в операцията бе пътникът в камионетката за Хартум. Отново се натъкнали на пътен патрул, но не спрели и войниците открили огън. Загинал пътникът, но шофьорът продължил нататък. Двамата судански войници нямали нито радиостанция, нито възможност да го преследват и нищо не им оставало, освен да стрелят по камионетката, докато изчезне от погледа им.
Но една нощ в началото на януари 1985 от Израел дойде заповед за незабавно „изтегляне“. В Хартум Йехуда Гил набързо опакова малкото си лични вещи и документи и хвана следващия полет за Европа, а оттам се върна в Израел. Докато туристите спокойно спяха в курорта на Червено море, израелците натовариха техниката на корабите. Лендроувърът и двата камиона заминаха с последния „Херкулес“ и мястото опустя. Хаим Елиаз, управителят на курорта, падна от камиона, докато се качваха в самолета, и си счупи крака.
Все пак два часа и половина по-късно Елиаз се завърна благополучно в Израел, където получи безброй похвали, но съжаляваше, че най-успешната спасителна операция е прекратена преждевременно заради глупостта на някакъв бъбрив служител и самонадеян вестникар.
За нещастие няколко хиляди фалаши останаха извън рамките на операция „Мойсей“. Един от техните активисти, Барух Танга, сподели:
— И преди една успявахме да се измъкнем оттам… Сега те публикуват всичко, а половината от семействата ни останаха в Судан. Нима е възможна такава безотговорност?
Не само той мислеше така.
16. Пристанищна застраховка
Към лятото на 1985 година либийският президент Моамар Кадафи бе станал по-черен от дявола в очите на Запада. Рейгън дори изпрати бомбардировачите си над Либия. Израелците също обвиняваха Кадафи, че е доставял оръжие на палестинците и на другите им арабски неприятели.
Трудно е да се вербуват либийци. Никъде не ги харесват, което само по себе си е проблем. Трябва да се вербуват в Европа, но те не се славят като големи пътешественици.
Либия има две главни пристанища: Триполи, столицата, и Бенгази, на залива Сидра на северозапад. Израелската флота следеше действията на либийците най-вече с редовните си патрули в Средиземно море. Смятаме линията Израел-Гибралтар за наша „пъпна връв“. Тя е връзката ни с Америка и цяла Европа, ако става въпрос за внос и износ.
През 1985 година Израел беше в относително добри отношения с африканските страни с излаз на Средиземноморието: Египет, Мароко, Тунис и Алжир, но не и Либия.
Либийците разполагаха с мощна флота, но имаха сериозни проблеми с кадрите и поддръжката й. Корабите им буквално се разпадаха. Бяха купили големи руски подводници, но или не знаеха как да ги потапят, или се страхуваха да го сторят. Поне два пъти израелските патрулни катери се бяха натъквали на либийски подводници. Обикновено в такива случаи се чува едно „динг, динг, динг, динг“, и подводницата се потапя. Обаче тези подводници отпрашваха като кораби на въздушна възглавница към пристанищата си, за да се отърват от израелците.
Израел имаше подслушвателна станция в Сицилия, която бе в постоянна връзка с италианската станция там и често обменяше данни с нея. Но това не беше достатъчно, защото либийците застрашаваха бреговете на Израел с подкрепата си за ООП и други терористични организации. Израел смята крайбрежието за най-уязвимата си граница, „незащитения си гръб“, защото там е съсредоточена основната част от населението и промишлеността на страната.