Знаеха за кораба от агента, внедрен в ООП, защото Нидал се бе изпуснал да сподели плановете си с когото не трябва, нещо, нетипично за него. Оставаше им само да разберат от своя човек колко време ще остане корабът на док. Той потвърди, че наистина има такъв съд на котва при тях и още един, натоварен с техника за Кипър.
Два израелски ракетни крайцера СААР-4 излязоха на редовния си патрул една топла лятна нощ през 1985, само че този път се застояха повече от обикновеното на място, защото трябваше да спуснат в морето малка подводница с шест командоси на борда. Тя се задвижваше с акумулатори и на външен вид изглеждаше като източено торпедо с перка в задната си част. Такива подводни лодки се наричаха „мокри“, защото командосите стояха в тях облечени в леководолазни костюми с кислородни маски, за да могат да действат веднага щом се отвори люкът.
Като се отделиха от патрула, те причакаха някакъв кораб, влизащ в пристанището, и се залепиха за дъното му със специални електромагнити. Така проникнаха незабелязано в пристанището.
Подводницата бе със защитена кабина, защото „Мосад“ знаеше от разговорите си с отговорника по надзора, че на всеки пет часа либийската служба за сигурност прекосява пристанището и хвърля ръчни гранати във водата, които създават огромно налягане — достатъчно, за да убие всеки леководолаз, попаднал в района. Съвсем случайно бяха открили този „народен обичай“, когато катсата бе дочул някакъв глух тътен по телефона и невинно попита отговорника какъв е този шум. Между другото това е стандартна процедура по безопасността за страни, които са във война. Сирия и Израел също го правят.
И така водолазите просто изчакаха в „мократа“ си подводница да мине турът на службата за сигурност, след което спокойно излязоха във водата с десетина пластични мини. Прикрепиха ги към корпусите на натоварените кораби на ООП и се върнаха обратно в подводницата. Цялата операция отне около два часа и половина. Знаеха кои кораби ще отплават през нощта и се насочиха към един танкер, застанал при изхода на пристанището, но решиха да не се „залепят“ за него, защото после щеше да е много трудно да се откачат, щом танкерът се отправеше с пълен напред в открито море.
За нещастие кислородът в подводницата се свърши и акумулаторът спря. Нямаше смисъл да я мъкнат със себе си, затова просто я привързаха към плаващ буй, откъдето по-късно щяха да я приберат, след което са закачиха един за друг с въже във фигурата „слънчоглед“. Това се правеше, като се напомпваха костюмите и леководолазът плаваше като балон на повърхността на водата. Оставаше им само да чакат. Дори спяха на смени, докато някой от тях стоеше буден на пост. Няколко часа по-късно израелският патрул се насочи към мястото по сигнала на радиофара, който бяха включили, и ги прибра.
Към шест часа на следващата сутрин в пристанището се разнесоха няколко мощни експлозии и двата кораба на ООП потънаха с военна техника и амуниции за милиони долари на борда.
Катсата предположи, че това слага край на връзката му с неговия човек. По всяка вероятност онзи щеше да стане твърде подозрителен след експлозиите. Вместо това човекът се обади още на същия ден и бе ужасно развълнуван.
— Няма да повярваш какво стана! — възкликна той. — Взривиха два кораба посред пристанището!
— Кой ги взриви?
— Израелците, как кой? — отвърна онзи. — Не знам как са го направили, но ги потопиха като нищо. За щастие не са от вашите застраховки, няма защо да се притесняваш.
Отговорникът по надзора работи още 18 месеца за „Мосад“. Спечели много пари, докато един ден просто изчезна, оставяйки след себе си сума унищожени и пленени бойни кораби на ООП. Не зная дали са му тежали на съвестта.
17. Бейрут
Израел бе виждал и по-добри времена. В средата на септември 1982 година новините за клането се пръснаха из целия свят, по вестници, списания и телевизията. От снимките личеше, че навсякъде има трупове. Жени, мъже, деца. Дори и коне. Някои от жертвите бяха простреляни от упор в главата, други бяха с прерязани глави или дори кастрирани; младите мъже бяха разстрелвани групово по десет-двадесет човека наведнъж… Почти всичките 800 палестинци, убити в лагерите „Сабра“ и „Шатила“, бяха невъоръжени, невинни граждани, жертва на гибелното отмъщение на ливанската християнска фаланга.
Реакцията срещу Израел бе всеобща. В Италия например докерите отказваха да товарят израелски кораби. Великобритания официално осъди Израел, а Египет изтегли посланика си. И в самия Израел имаше масови демонстрации.