Още от основаването на страната много израелци мечтаеха да живеят в сговор с арабските държави — да станат една общност с тях, така че хората да пресичат границите свободно и да се поздравяват като приятели. За жалост идеята за отворена граница, каквато е тази между САЩ и Канада, все още е напълно чужда за мнозинството в Израел.
В края на 70-те Адмони бе шеф на отдел „Свръзки“ към „Мосад“ и сполучи да създаде стабилен контакт с ливанския християнин фалангист Башир Джемайел посредством връзките си с ЦРУ и европейските служби. Джемайел бе толкова брутален, колкото и влиятелен и убеди „Мосад“, че Ливан се нуждае от помощта им. Башир бе близък приятел със Салама, Червения принц, но „Мосад“ на свой ред убеди израелското правителство, че ливанецът е искрен. С години поддържаха тази заблуда у правителството, като внимателно подбираха кои разузнавателни данни да им предоставят.
По онова време Джамайел работеше също така и за ЦРУ, но „Мосад“ бе склонен да си затвори очите, тъй като той бе „високопоставен приятел“ от арабска страна, независимо че служеше и другиму. А освен това Израел никога не се бе страхувал от Ливан. Често се шегуваха, че ако двете страни влязат във война, ще е достатъчен само военният оркестър на Израел, за да разгроми ливанците.
Във всеки случай ливанците бяха твърде заети помежду си, за да се бият и с някой друг. Разните мюсюлмански и християнски милиции се бореха за надмощие, както правят и сега, а Джемайел, който бе обсаден, се обърна за помощ към Израел. „Мосад“ видя в това прекрасна възможност да се отърве от враг № 1 за Израел: ООП. „Мосад“ не прекъсна връзката си с Ливан през целия период, дори след като Израел бе разбрал обратната страна на намесата си, защото Адмони започна всичко и го смяташе за свое върховно постижение.
В много отношения днес Ливан напомня на Чикаго и Ню Йорк от 20-те и 30-те години, с разните му банди и мафиотски фамилии, които открито се бият за надмощие. Насилието и показността станаха норма на поведение, а правителството сякаш не можеше или не желаеше да се намесва.
Ливан също има своите фамилии, които разполагат с лична армия или милиция, верни на „дона“. Но религиозните и фамилните пристрастия винаги са оставали на заден план в сравнение с властта и парите от търговията с наркотици и многобройните мафиотски дейности, които наливат вода в мелницата на ливанската корупция и поддържат анархията.
Там са и друзите, четвъртата по сила от дузината ливански секти, които са се отделили от мюсюлманите исмаиляни. Те имат около 250 000 привърженици в Ливан (260 000 в Сирия, която ги толерира, и 40 000 в Израел). Водач им е Уалид Джумблат.
Управленската система се основава на последния референдум от 1932 година, когато християните все още са представлявали мнозинство в страната. Затова според конституцията президентът трябва да е християнин, въпреки че мюсюлманите са около 60% от 3,5-милионното население. 40% от мюсюлманите са шиити, а водачът им е Набих Бери. Друга немаловажна група всред враждуващите сили от началото на 80-те бяха сунитите на Рашид Караме.
Християнските сили са разделени на две основни фамилии, тази на Джемайел и на Франджие. Пиер Джемайел основа партията на фалангистите31, а по едно време Сюлейман Франджие бе президент. Башир Джемайел плетеше интригите си, за да стане президент и отстрани главния си съперник, Тони Франджие, в нападението срещу лятната вила на фамилията в Ехден през юни 1978.
Неговите фалангистки войници убиха Тони, жена му и двегодишната им дъщеря заедно с телохранителите им. Джемайел бе йезуит и негодник, но по-късно стана „приятел“ на Израел благодарение на „Мосад“. Той нарече нападението „обществен протест срещу феодализма“ и отрече да е взимал участие в него. През февруари 1980 загинаха 18-месечната дъщеричка на Джемайел и тримата й телохранители след бомбена експлозия. През юли 1980 войските на Джемайел буквално унищожиха християнската милиция на националната освободителна партия на бившия президент Камил Шамун.
Джемайел управляваше от 300-годишното имение на фамилията в Бикфая в планините североизточно от Бейрут. Фамилията бе спечелила милиони още от времето, когато бяха сключили договор за строеж на път през планинската местност. В дългосрочния договор също така се предвиждаше и налагането на пътни такси за поддръжка и ремонтни работи по шосето. Фамилията грижливо скъта парите, получени от строежа на пътя и последвалите такси. Единственият проблем бе, че те така и не построиха това шосе. Но таксите все пак трябваше да се събират, защото иначе някой можеше да мине на проверка и да разбере, че такъв път не съществува.