Выбрать главу

Във всеки случай Джемайел бе едва на 35, когато парламентът го избра за президент с шестгодишен мандат през 1982. Той не можа да се порадва дълго на поста си, но по онова време бе единственият кандидат за него. Обаче на специалната сесия, насрочена за неговото избиране, се появиха само 56 депутати, т.е. шестима не достигаха за кворум. Тогава милиционерите на Джемайел на бърза ръка довлякоха още шест неохотни парламентаристи и той стана президент с 57 гласа „за“ и петима въздържали се. Бегин му изпрати поздравителна телеграма, която започваше със: „Скъпи ми приятелю“.

Освен тези на управляващите фамилии по онова време в Ливан се скитаха голям брой необвързани банди, оглавявани от разни колоритни, но брутални фигури, като Електрона, Тостера, Каубоя, Огнената топка и Краля. Електрона се бе сдобил с прякора си, след като сирийците го бяха простреляли през гърлото. Изпратиха го за лечение в Израел, където му поставиха електронни гласни струни.

Колкото до Тостера, той имаше навика да изпича с високо напрежение онези, които не му се нравеха. Огнената топка отговаряше напълно на името си. Беше пироманиак и любимата му гледка бяха горящите сгради. Каубоя сякаш бе изваден от някой уестърн, носеше широкопола шапка и два кобура на кръста. А Краля, ако щете вярвайте, се мислеше за Елвис Пресли. Имаше същата прическа, опитваше се да говори английски с акцента на Елвис и често пееше серенади от репертоара му.

Членовете на бандите са разкарваха с мерцедеси и BMV-та, носеха разкошни копринени костюми, изписани от Париж. Хранеха се царски. Дори и след шестмесечна обсада те закусваха сутрин със стриди. Всъщност в най-тежките дни на обсадата през 1982 един собственик на ресторант в Бейрут искаше да закупи стара германска подводница, но не за да участва във военните действия, а за да снабдява ресторанта си с прясна храна и вино от Европа.

Освен обичайните си криминални занимания бандите често работеха за някоя от големите фамилии, като примерно поставяха патрули по пътищата. В онези дни президентът трябваше да мине през два такива патрула и да плати двойна такса, за да се добере до сградата на правителството.

Хората в Бейрут могат да живеят доста сносно, но не е ясно колко дълго. Никъде по света човешкият живот не е толкова обезценен, както там, и това обяснява донякъде защо членовете на бандите и фамилиите грабят с пълни шепи от светските удоволствия. Близо 200 000 души прекарват дните си по този начин, а останалите милион и нещо ливанци във и около Бейрут едва свързват двата края.

През 1978 година невинният „младенец“ Башир Джемайел поиска от „Мосад“ оръжие, за да доведе докрай спора си с фамилията Франджие. (Тони Франджие не се спогаждаше с „Мосад“.) „Мосад“ им продаде каквото искаха и стоката се разграби мигновено.

През 1980 във военната база край Хайфа тренираше група фалангисти. Основните им занимания бяха с малките патрулни катери „Дабур“, които се произвеждаха от израелската оръжейна компания в Беершеба, град всред пустинята, точно по средата между Средиземно и Червено море. Когато обучението им приключи, в Хайфа пристигна командващият ливанския християнски флот заедно с трима телохранители. Беше облечен в изискан копринен кортюм.

На пристанището ги посрещнаха трима служители на „Мосад“ с дипломатически куфарчета. Хората на Джемайел купиха пет катера, всеки на стойност шест милиона долара. Платиха ги в брой. Катерите бяха откарани в Джуния, живописно пристанищно градче на Средиземно море северно от Бейрут.

Щом отвориха куфарчетата, ливанският командир попита висшия служител на „Мосад“ не иска ли да преброи парите.

— Не, вярваме ти — отвърна той. — Но ако си сбъркал нещо, ще ти е за последно.

После преброиха сумата. Оказа се точна. Фалангистите използваха „флота“ си с една-единствена цел — плаваха с пет възла, около една миля в час, покрай бреговете на Западен Бейрут и стреляха с автомати по мюсюлманите: убиваха стотици невинни граждани, но това никак не се отразяваше на съотношението на силите.

Джемайел позволи на Израел да разположи морски радарен център в Джуния през 1979 година заради тесните си връзки с „Мосад“. Там работеха 30 души, първият израелски контингент в Ливан. Разбира се, присъствието им подсили фалангистите, защото мюсюлманите (съответно и сирийците) не горяха от желание да се карат с Израел. Основната част от преговорите между „Мосад“ и Джемайел протекоха във фамилната му крепост на север от Бейрут. „Мосад“ плащаше между 20 000 и 30 000 долара месечно на Джемайел за главоболията му около израелските радари.