По същото време израелците имаха още един приятел в Южен Ливан — майор Саад Хадад, християнин, който командваше шиитска милиция и гореше от желание, както и самият Израел, да изгони силите на Ясер Арафат от Южен Ливан. По-късно той щеше да се окаже важна фигура в борбата с Арафат.
Центърът на „Мосад“ в Бейрут се наричаше „Подводница“ и се намираше в подземието на бившата сграда на правителството, на границата между управлявания от християните Източен Бейрут и мюсюлманския Западен Бейрут. В центъра непрекъснато работеха около десет човека, седем или осем от които бяха катси. Останалите двама бяха в състава на поделение 504, израелския военен еквивалент на „Мосад“, който делеше помещението с тях.
В началото на 80-те „Мосад“ беше в много тесни връзки с няколко враждуващи ливански фамилии и им плащаше за данните, които му предоставяха. Част от бандите и някои палестинци в бежанските лагери също получаваха пари за разузнаване и услуги. Не само Джемайел, но и фамилиите Джумблат и Бери сътрудничеха на „Мосад“.
Израелците описваха положението като „халем“, арабска дума, значеща „шумна бъркотия“. По това време нещата станаха още по-объркани, защото започнаха отвличания на западняци. Например през юли 1982 бе отвлечен президентът на американския университет в Бейрут, Дейвид С. Додж, 58-годишен. Четирима войници го хванали, когато се прибирал от работа през парка на университета.
Обичайният начин за превоз на заложници бе така нареченият „транспорт-мумия“. Човекът се завързваше здраво от главата до петите с кафява пластмасова лента, като носът оставаше открит, за да може да диша. Омотаният „пакет“ се слагаше в багажника или под седалката на колата. Няколко жертви бяха оставени да умрат по този начин, защото похитителите се натъкнали на пътен патрул. Това потвърди ливанския израз, че ужасно е само това, което се случва лично на тебе.
„Мосад“ бе създал много връзки в Ливан, а и министърът на отбраната Ариел Шарон гореше от нетърпение да се впусне в някоя нова военна авантюра, така че те заедно започнаха да убеждават Бегин, че ако не за друго, то поне заради базите на ООП в Южен Ливан, които непрекъснато опустошаваха израелските селища по северната граница, е нужна намесата на армията. Не случайно американците описваха Шарон като „ястреб всред ястребите“.
След войната Йом Кипур през 1973 година войниците бяха възвеличили Ариел Шарон с думите „Арик, Арик, цар на Израел“. Шарон тежеше 110 кг при ръст 1,65 и често го наричаха „булдозера“ заради осанката и поведението му. Бе само на 25, когато поведе командосите си в атака и изби десетки невинни йорданци, което принуди първия министър-председател на Израел, Давид Бен-Гурион, да се извини публично. По-късно Моше Даян за малко да го изправи пред военен съд за неподчинение, когато през синайската кампания през 1956 година започна на своя глава маневри с парашутния корпус, които костваха живота на дузина израелски войници.
Месеци преди израелското нахлуване в Ливан Арафат нареди да се спрат бомбардировките на израелски селища, защото разбра, че нещо се готви. Все пак през пролетта на 1982 Израел на четири пъти съсредоточаваше войските си покрай границата с Ливан и ги оттегляше в последния момент поради намесата на САЩ. Бегин уверяваше американците, че израелската армия никога няма да прекоси река Литани, на 30 километра северно от границата, а само ще изтласка от района силите на ООП, за да не могат да нападат израелските селища. Той не спази обещанието си и явно никога не го е мислел предвид бързината, с която армията стигна до Бейрут.
На 25.IV.1982 Израел освободи и последната трета от Синайския полуостров, който бе завладял още през 1967 по време на шестдневната война. Това бе част от сключения през 1979 израелско-египетски договор в Кемп Дейвид.
Но докато израелските булдозери разрушаваха останките от еврейските селища в Синай, Израел откри огън по цялата близо стокилометрова граница с Ливан, която бе под прицел от юли 1981 година. През 1978 израелски корпус от 10 000 души и 200 танка бяха нахлули в Ливан, но не успяха да се справят окончателно с ООП.
Едно слънчево неделно утро в Галилея, 6 юни 1982 година, кабинетът на Бегин даде на Шарон разрешение да започне офанзивата. Същия този ден ирландският генерал-лейтенант Уйлиям Калахан, командващ умиротворителните сили на ООН в Ливан, влезе в главната квартира на израелското северно командване в Зефат, за да обсъди резолюцията на Съвета за сигурност, която трябваше да сложи край на стълкновенията между ООП и Израел по границата с Ливан. Обаче вместо очакваното обсъждане генерал-лейтенант Рафаел Ейтан, командващ израелската армия, му съобщи, че след 28 минути Израел ще нахлуе в Ливан. Естествено в посочения срок в Ливан се изсипа 60 000 армия с 500 танка. Започваше злополучната кампания, която принуди 11 000 бойци на ООП да напуснат страната, но разби международния имидж на Израел и отне живота на 462 израелски войници, а ранените бяха 2218.