През първите 48 часа бяха унищожени основните сили, на ООП, макар че оказаха сериозна съпротива при Сидон, Тир и Дамур. Бегин отговори на двете спешни писма, с които Рейгън го молеше да не напада Ливан, с думите, че единствената цел на Израел е да прогони ООП от границите си: „Кръвожадният агресор стои на прага ни — написа в отговор той. — Нямаме ли право да защитим живота си?!“
Докато се сражаваха с ООП на юг, част от Израелските сили се присъединиха към християнските фалангисти на Джемайел в околностите на Бейрут. В началото християните ги приветстваха като освободители и ги обсипаха с дъжд от цветя, ориз и бонбони при влизането им в града. Не след дълго няколко хиляди командоси на ООП се оказаха в обсада заедно с 500 000 жители на Западен Бейрут. Престоят на израелските войници в Ливан не бе свързан само с бойните действия: те откриха много любовни наслади в едно село недалеч от Бейрут. Мястото беше забележително с две неща: красивите жени и отсъстващите им съпрузи.
Но смъртоносните бомбардировки продължаваха и през август. Бегин бе принуден да отговори на критиките, които се сипеха от всички страни, че загиват цивилни, а не военни.
— Правим каквото е необходимо. Западен Бейрут не е град. Той е военен обект, заобиколен от цивилни граждани.
Най-сетне след продължилата десет седмици обсада пушките замлъкнаха и командосите на ООП напуснаха града, което накара министър-председателя на Ливан Шафик ал Уазан да възкликне:
— Свършиха се скърбите ни.
Беше прибързал. В края на август в Бейрут пристигна малък умиротворителен корпус от американци, французи и италианци, но израелците продължиха да затягат обръча си около обсадения град.
На 14 септември 1982, вторник, 16:08 часа следобед, на третия етаж на главната квартира на християнската фаланга в Източен Бейрут бе взривена стокилограмова бомба с помощта на дистанционно управление. Загинаха новоизбраният президент Джемайел и 25 други членове на партията му от общо стоте, които се бяха събрали на редовното си седмично заседание. Башир бе заместен от 40-годишния си брат Амин.
Установи се, че бомбата е била детонирана от Птабиб Хартуни, 26-годишен, член на сирийската народна партия, която ненавиждаше фалангистите. Цялата операция е проведена от сирийското разузнаване в Ливан под командването на полковник Мохамед Ганен.
Тъй като ЦРУ посредничеше между Джемайел и „Мосад“, Съединените щати имаха споразумение с нас за обмяна на данни (това беше голямо предимство за „Мосад“, защото американците почти не контактуват с други организации). „Мосад“ разбираше, че ЦРУ са „играчи, които не играят“, затова в убийството на Джемайел пръст можеха да имат само сирийците.
Обаче два дни преди взрива израелският генерал-майор Амир Дрори, началник на северното командване, и неколцина други висши офицери посрещнаха гости в командния си център в пристанището на Бейрут: дойдоха началник-щабът на ливанската армия Фади Фрем и прословутият шеф на разузнаването им Елиас Обейка, колоритен, но порочен човек, който винаги носеше пистолет, нож и ръчна граната. Цял Ливан се боеше от този фалангист. Любимото му занимание бе да режи ушите на сирийските войници и да ги ниже на една тел пред къщата си. Обейка бе близък на християнския генерал Шамир Заза и по-късно двамата често се сменяха като командири на християнската армия. „Мосад“ ценеше връзката си с Обейка. Той бе посещавал колежа за висши офицери в Израел. И именно той водеше нападението над бежанските лагери и последвалото клане.
Обейка мразеше Джемайел и искаше да му навреди, но бе въвлечен в яростната борба за власт в самата организация, защото го обвиниха, че не е защитил Башир Джемайел.
На 16 септември в пет часа привечер Обейка събра хората си на международното летище в Бейрут и се насочи към лагера Шатила. Израелската армия го прикриваше с автоматичен огън, а по-късно се включиха танкове и артилерия. По това време кабинетът в Тел Авив направи изявление в пресата, че израелската армия „е заела позиции в Западен Бейрут, за да предотврати насилието, кръвопролитията и анархията“.
На следващия ден Обейка получи разрешение от Израел да вкара два допълнителни батальона в лагерите. Командването знаеше за провежданото масово убийство. Израелците дори поставиха наблюдателни постове на покривите на няколко седеметажни сгради в района на кувейтското посолство, за да могат необезпокоявани да наблюдават клането.