Отношенията между Бегин и Рейгън се обтегнаха още повече след вестта за кръвопролитието и участието на Израел в него. В началото на октомври Рейгън изпрати обратно 1200 американски морски пехотинци, само 19 дни след като бяха напуснали Бейрут. Те се присъединиха към 1560-те френски парашутисти и 1200-те италианци, за да подсилят умиротворителните сили.
През цялото това време центърът на „Мосад“ в Бейрут бе затрупан с работа. Един от информаторите му бе „доносчик“ — в Израел се използва този термин във връзка с подобни информатори (нещо като английския израз „пощенски гълъб“). Доносчикът беше свързан с местен гараж, където превозните средства се преправяха, за да могат да пренасят контрабандни стоки. Например много израелски военни части пренасяха контрабандно видеокасетофони и цигари от Ливан и ги продаваха с огромна печалба в Израел, където такива стоки се обмитяват от 100% до 200%. „Мосад“ на свой ред често даваше информацията, с която разполагаше, на израелската военна полиция, в резултат на което много опити за контрабанда завършиха печално.
През лятото на 1983 година информаторът съобщи на „Мосад“ за голям камион, марка „Мерцедес“, който няколко мюсюлмани шиити подготвят за пренасяне на бомби. Той спомена, че пространството, което опразват с тази цел, е доста по-голямо от обичайното в такива случаи, така че явно работата е дебела. „Мосад“ логично стигна до извода, че има само няколко възможни обекта, за чието унищожаване е нужно голямо количество експлозив. Един от тях бе американският сектор. Въпросът беше дали да предупредят американците за съществуващата опасност от камион, отговарящ на описанието, или да си премълчат.
Решението бе твърде важно, за да се вземе в центъра на Бейрут, затова го прехвърлиха в Тел Авив, където Адмони, тогавашният шеф на „Мосад“, реши, че е най-добре да дадат на американците общо предупреждение, неясен сигнал, че имат основания да смятат, че някой планира операция, насочена срещу тях. Но това беше тъй многозначно, че напомняше по-скоро на прогноза за времето и едва ли би предизвикало тревога или някакви извънредни мерки за безопасност. Например през последните шест месеца преди конкретното предупреждение имаше повече от сто неясни съобщения за очаквани експлозии в леки автомобили. Едно повече или по-малко не би стреснало американците тъй, че да усилят охраната си.
Адмони обясни отказа си да даде на американците точна информация за камиона по следния начин:
— Не сме отишли там, за да пазим янките. Те са могъща държава. Дайте им само стандартната информация.
Обаче в същото време охраната на израелските съоръжения получи всички данни и ги предупредиха да внимават за камион от сорта на описания „Мерцедес“.
В 6,20 сутринта на 23 октомври 1983 година към летището в Бейрут се приближи огромен камион „Мерцедес“ и всички израелски патрули от близката база го видяха. После мина през ливанския контрол и сви наляво на паркинга. Някакъв разтревожен морски пехотинец от американския контингент докладва, че камионът набира скорост, но преди да може да направи нещо, онзи връхлетя върху железния портал пред четириетажната железобетонна сграда на авиационната безопасност, където се помещаваше главната квартира на Осми батальон на Американската морска пехота. Преобърна камарата пясъчни торби, разби още една бариера и накрая се заби право във фоайето на сградата, където експлодира със страшна сила. Зданието буквално рухна.
Минути по-късно втори камион избухна в главната квартира на френските парашутисти в Бир Хасон, крайморската резиденция на две мили от американския сектор, и отне живота на 58 войници, а постройката се отмести с десет метра.
Загубата на 241 морски пехотинци, повечето от които все още спяха в леглата си по време на самоубийственото нападение, бе най-тежкото поражение на Съединените щати от 13 януари 1968 насам, когато в началото на офанзивата при Тет във Виетнам загинаха 246 войници в един-единствен ден.
След няколко дни израелците предадоха на ЦРУ имената на 13-те човека, които според тях бяха замесени в двете експлозии. Списъкът включваше сирийското разузнаване, иранците в Дамаск и шиита Мохамед Хусейн Фадлалах.
В главната квартира на „Мосад“ въздъхнаха с облекчение, че не са го отнесли израелците. Инцидентът беше дребен, доколкото засягаше „Мосад“ — бяхме го очаквали, нищо че не казахме никому. Щеше да е по-лошо, ако бяхме издали информацията, с която разполагахме, защото щеше да се разбере как сме я получили и с информатора ни бе свършено. Следващия път не бихме разбрали, ако решат да приложат същия номер спрямо нас.