Трудно е да се каже със сигурност, но предвид странните обстоятелства около катастрофата плюс факта, че Израел доставяше оръжие и екипировка през карибския басейн за колумбийските наркобарони, малка е вероятността Нир да е наистина мъртъв.
Едва ли някога ще разберем. Обаче, ако „Мосад“ бе отстъпил, за да даде информацията си за американските и останалите западни заложници, нямаше да се стигне до аферата „Иран-контри“. И това е неоспорим факт.
Епилог
На 8 декември 1987 година израелски камион се сблъска с няколко фургона в Газа. Загинаха четирима араби, а 17 други бяха ранени. Инцидентът разпали бурни протести още на следващия ден, защото упорито се носеше мълвата, че злополуката е умишлено отмъщение за смъртта на израелски държавен служител на 6 декември в Газа.
Демонстрантите затвориха пътищата с барикади от горящи гуми. Замеряха израелските войски с камъни, железни пръти и коктейли „Молотов“. На 10 декември размириците се разпространиха и в бежанския лагер „Балата“ близо до град Наблус на Западния бряг.
Два дни по-късно група палестински младежи изскочиха от джамиите по време на петъчните молитви в Газа и се вкопчиха в улични стълкновения с израелските войници. В престрелката загинаха още трима араби. След това израелските войски нахлуха в болницата „Шифа“ в Газа, удряха докторите и сестрите, които се опитваха да защитят пациентите си, и арестуваха дузина ранени араби.
Започваше интифадата.
На 16 май 1990 година шведският клон на фонда „Спасете децата“ с финансовата подкрепа на фондацията „Форд“ разпространи доклад от 1000 страници, в който обвиняваше Израел за „жестоко дискриминационно и нечовешко“ насилие над палестинските деца. Твърдяха, че между 50 и 63 000 деца са били в болници с леки наранявания, а 6500 от тях с рани от огнестрелно оръжие. Голяма част от убитите деца не са хвърляли камъни, когато са били застреляни от войниците, а 1/5 от случаите недвусмислено показват, че са станали жертва или в домовете си, или в непосредствена близост до тях.
Интифадата е в пълната си сила и няма никакви признаци, че идва краят й. Според „Асошиейтед прес“ израелците са убили 722 палестинци до юли 1990. Над 230 са загинали от ръката на палестински радикални елементи, а жертвите на Израел възлизат на 45 души.
През 1989 година Израел изпрати 10 000 войници в Газа и Западния бряг за опазването на реда и сигурността там. В началото на април 1990 броят им бе намалял на 5000.
На 13.11.1990 година „Уолстрийт джърнъл“ публикува израелско банково проучване, според което размириците през последните две години са стрували един милиард долара загуба на брутен национален продукт и още 600 милиона разходи за поддържането на армията, изпратена да потуши интифадата.
На 146-те квадратни мили на ивицата Газа живеят повече от 600 000 палестинци. Около 60 000 от тях отиват всеки ден на работа в Израел, която е ниско платена и тежка, а вечер трябва да се прибират обратно по домовете си, защото им е забранено да остават през нощта.
На 16.III. 1990 г. Кнесетът на Израел свали правителството на министър-председателя Ицках Шамир с 60 срещу 55 гласа. Това бе първият случай, когато израелско правителство получава вот на недоверие. Причината бе, че Шамир отхвърли плана на САЩ за започване на израелско-палестински преговори.
На 7 юни Шамир и неговият десен блок „Ликуд“ сформираха коалиция с някои дребни партии, с което спечелиха мнозинството в Кнесета с два гласа. Това позволи на Шамир да продължи политиката си на нови селища в спорните области, без да иска мнението на палестинците. Политическите наблюдатели единодушно определиха новото правителство като най-ултрадясното в цялата история на Израел.
На 15.XI.1988 г. в края на четиридневното съвещание на Палестинския национален съвет в Алжир (това беше неофициалният парламент в изгнание на ООП) бе провъзгласена независима палестинска държана. Освен това съветът за първи път призна резолюцията на ООН за правото на съществуване на Израел.
Международното отношение към Израел не бе твърде ласкаво след продължилите с години размирици. Независимо от усилията на израелските държавници да опровергаят информацията, идваща от Западния бряг и Газа, телевизията често излъчваше кадри на войници, които биеха и стреляха по невъоръжени палестински младежи, така че и най-твърдите поддръжници на израелската политика в чужбина започваха да негодуват.
Три дни след като Шамир получи вот на недоверие, бившият американски президент Джими Картър замина на посещение в района и заяви: