Обаче преди присъдата да се приведе в изпълнение, министър-председателят трябва да подпише заповедта за екзекутиране. Процедурата се променя в зависимост от премиера. Някои подписват документа предварително. Други изискват да се изясни дали това няма да доведе до лоши външнополитически последици.
Във всеки случай едно от първите задължения на новия министър-председател на Израел е да прегледа списъка за екзекутиране и да реши дали ще се подпише срещу всяко едно от имената в него.
Беше 7 юни 1981 година, неделя, когато в 16 часа към слънчевото следобедно небе се издигнаха 24 изтребителя Ф-15 и Ф-16. Те стартираха от Беершеба (а не от Елат, както твърдяха тогавашните емисии, защото йорданският радар бе разположен твърде близо). Предстоеше им рискован 90-минутен полет над 650 мили вражеска територия. Целта беше Туейта, иракският ядрен завод, разположен точно до Багдад, който трябваше да бъде унищожен, така че и до второ пришествие да не се съгради отново.
Заедно с тях летеше и някакъв товарен самолет на „Еър Лингъс“ (ирландците често дават на лизинг самолетите си на разни арабски държави, така че в това нямаше нищо необичайно). Странното обаче бе, че самолетът беше израелски „Боинг-707“ и изпълняваше ролята на цистерна за дозареждане. Изтребителите летяха в плътна група, а точно под тях се движеше боингът. От земята се виждаше един-единствен самолет с гражданско обозначение, летящ в коридора за граждански полети. Изтребителите бяха „тихи“, тоест не предаваха никакви съобщения, а само приемаха чрез специален самолет с електронно оборудване, който, освен че заглушаваше собствените си сигнали, правеше останалите невидими за вражеските радари. Бяха изминали половината път и вече летяха над иракска територия, когато боингът презареди изтребителите. (Обратният полет за Израел беше твърде дълъг и не можеше да се мине без презареждане, а не биваше да рискуват излишно след подобно дръзко нападение, защото бе вероятно да предизвикат преследване — така се роди идеята за наглото презареждане над самия Ирак.) След като изпълни задачата си, боингът напусна формацията и придружен от два изтребителя за охрана, се отправи на северозапад през Сирия и кацна в Кипър като редовна спирка от търговския си маршрут. Двата самолета го ескортираха само докато излезе извън вражеската територия, след което се прибраха в базата си в Беершеба.
Междувременно останалите изтребители продължиха пътя си. На борда си носеха ракети въздух-земя, касетъчни бомби, а също и бомби с лазерно насочване с изключително точно попадение, всяка от които тежеше по 900 килограма.
Благодарение на информацията, която първоначално бяха изкопчили от Халим, израелците знаеха къде да нанесат основния удар, за да причинят максимални щети. Най-важно бе да се срине със земята куполът, който представляваше сърцето на ядрения завод. В близост до района имаше и израелски шпионин с радиофар, който излъчваше през кратки интервали мощен сигнал с предварително определена честота, така че изтребителите да открият безпогрешно мишената.
Съществуват два основни начина за откриване на дадена цел. Първият от тях е мишената да се идентифицира визуално, т.е. да я видиш. Но при скорости, по-големи от тази на звука, трябва да познаваш терена в детайли, особено когато става въпрос за относително малка мишена. Можеш да се ориентираш и по общ поглед над местността, но е необходимо да се знаят и подробностите, да различаваш редица белези. Очевидно израелците не бяха имали възможността да правят тренировъчни полети над Багдад. Те се упражняваха на своя територия с един умален модел на завода, преди да се насочат към истинската си цел.
Другият метод за откриването на мишената е радиофар, устройство, чийто водещ лъч тръгва право от целта. В този случай имаше един, разположен извън пределите на завода. Но за по-голяма сигурност беше вербуван един френски техник на име Дамиен Часепид. „Мосад“ го бе накарал да остави някакво малко куфарче, в което имаше скрит радиофар, вътре в сградата. По неизвестни причини Часепид се забави в района повече от необходимото и така се превърна в единствената човешка жертва на това необикновено нападение.
В 18:30 часа иракско време самолетите напуснаха свръхниската височина, на която бяха летели, за да не бъдат засечени (може да се каже, че почти бръснеха главите на полските работници), и се издигнаха на 700 метра непосредствено преди да достигнат целта си.
Маневрата им беше така бърза, че радарите ги засякоха едва в последния момент, а слънцето, което светеше зад изтребителите, заслепяваше мерачите на зенитната батарея. Пилотите се спуснаха шеметно надолу един след друг, така че иракчаните успяха само да дадат няколко изстрела напосока без какъвто и да е ефект. Но нито една самонасочваща се ракета не бе изстреляна срещу нападателите и никакъв иракски самолет не беше пратен да ги преследва. Необезпокоявани от никого, те набраха голяма височина и се отправиха към Израел по възможно най-краткия маршрут направо през река Йордан, а зад тях в руините на завода останаха мечтите на Саддам Хюсеин да превърне Ирак в атомна сила.